Защо министрите в това правителство имат най-голям интерес от скорошни избори?

Представете си, че сте министър и добър експерт в своята област. Имате огромно желание да оставите диря след себе си и хората да Ви помнят с добре свършена работа. Дори вече годините да са добавили житейски цинизъм и да не храните особени илюзии относно благодарността на избирателите, винаги остава жива амбицията “кой, ако не аз, кога, ако не сега”. Освен краткия и за мнозина престижен запис в биографията, че си бил министър или министър-председател, имате онази доза дръзновение и визия за да направите разликата или да успеете там където предшествениците са се провалили.

Тъй като сте експерт, а не политически или партиен лидер, т.е. агностик по призвание, първата работа е да познаете проблема и направите диагностика на средата. С невъоръжено око се вижда, че пациентът е за шокова зала. Колкото повече навлизате в ситуацията, толкова повече осъзнавате, че времето не е на Ваша страна. Дали е пенсионна система или здравно осигуряване, дали е енергетика, дали е глобална криза и влиянието й върху икономиката, дали са доходи или банки, дали е малък или среден бизнес, регионално развитие, европейски средства – просто няма здраво място, което да ти позволи с лека ръка да се отправиш в редовен летен отпуск през август. Предишните правителства – служебни и редовни – просто са изчерпали тотално времето когато лечението е могло да бъде с по-лека терапия или дори силни антибиотици. Останала е единствената опция – радикална интервенция и хирургия.

Оставяме настрана психологическия натиск от прокараните “червени линии” с протестиращите, сред които имате много приятели . Колкото и да не Ви пука за мнението на околните, отрицанието разяжда всяка увереност и себеуважение. Продължавате да бъдете изпълнени с желание и амбиция да успеете въпреки критиките, а след това “хората ще разберат” защото успеха има много бащи. Мисля, че в подобна рамки протича вътрешния монолог на всеки министър, който припознава себе си като външен експерт.

За да не прелитаме над агрегати и да гледаме от горе на нещата, да погледнем “в очите” ситуацията в енергетиката. Достатъчно голям системен проблем, при това с потенциал да повлече надолу цялата икономика и банковия сектор. Все пак става въпрос за активи от близо 20 милиарда лева, чиято обезценка може да стопи стойност от много милиарди евро. Такива загуби ще се разпределят по цялата верига на добавена стойност, а това ще доведе до фалити на дружества, загуби на банки и по-високи сметки за потребители. Ликвидността в системата просто се изпари – поне до степен да осуети инвестиционни и рехабилитационни програми. Колкото и алогично да е сравнението, но е напълно възможно да “ходим жадни и вода да газим” – т.е. при свръхизлишък на мощности, енергийната ни система да бъде до такава степен дебалансирана, че да има режим на ток. Защото живеем в абсурда да ни е по-изгодно да затваряме блокове от най-евтината ни централа АЕЦ “Козлодуй”, вместо да отрежем скъпите централи. Мнозина вярват, че за всичко е виновен пазарът – а енергетиката у нас се администрира чрез ДКВЕР, която решава кой да бъде по-по-най капиталист.

Като министър или министър-председател вече сте разбрали, че нямате друга опция освен хирургическа интервенция – болезнена, с кръвозагуби и отстраняване на туморни образувания. Дори да сте уверен в успеха си – защото сте много добър експерт и владеете “скалпела”, не всичко зависи от личните Ви умения. Защото нямате доверието на пациента, не е осигурено елементарно спокойствие при операцията или в нашия случай базисни равнища на социален мир за да успеят реформите, ако изобщо тръгнете по този път. Екипът не е по Ваш избор, а плод на външни интервенции, най-често съмнителни от професионална гледна точка.

Най-важният фактор за успеха на един хирург е умението да излъчва и внушава доверие в пациента и хората около него. Дори да приемем, че министрите са най-добрите експерти в света и потенциални Нобелови лауреати, те нямат доверието на значителна част от обществото не само заради поредица от грешни преценки и то за кратък период – не само техни, но и на партийните лидери, които стоят зад тях. При подобна “подкрепа” просто не ти трябват врагове.

Имаме нужда от незабавни и тежки реформи, а това на което сме свидетели са позиционни политики, които по-скоро целят да спечелят време и някой и друг глас, но в никакъв случай не издават системно мислене и ангажимент. Тук лакмусовия тест е прост – логиката на всяко истинско реформаторско действие е не да търси краткосрочни изгоди, които могат да се отчетат на месечна база от правителството като свършена работа, а да се ориентира по средно и дългосрочния план. Това което сегашното правителство прави, вероятно под диктовка на политическите лидери зад него, е да заеме кръгова отбрана и да търси позиционни изгоди пред новите избори, което е нормална партийна, но не и реформаторска позиция. Да не говорим за саможертви или себеотрицание.

В този контекст сегашното правителство не разполага нито с минимални изискуемите за реформаторска политика публична търпимост и легитимност. То няма шанс да ги навакса с времето, нито да реализира сериозни реформи в обозримо бъдеще – било то няколко месеца или до месец май следващата година. Политиките които има свободата да провежда са в рамките на кризисното реагиране, които се съпровождат от неизбежен пиар. Отсъства холистичния поглед и системния подход към проблемите. Тези наблюдения са не само терзания на редовия песимист от прехода, а отражение на общоприетото разбиране, реформите са предварително условие за системен рестарт на икономиката и обществото.

Няма особен проблем, например с актуализацията на бюджета и малко по-голям дефицит, особено в трудни времена. Но има голям проблем, ако с това се изчерпва ценен, ограничен и невъзбновяем ресурс за реформи в името на управленски комфорт, на партийно или лидерско позициониране. Мисля си например, че може да се окаже по-изгодно да създадем фонд за финансови интервенции в енергетиката, с който да изкупуваме генериращи активи които произвеждат скъп ток и имат сигурни договори, в това число ВЕИ, ако другата опция е да плащаме огромни неустойки или субсидии в продължение на години. Разбира се преди това трябва да вкараме пазара в енергетиката и да принудим компаниите да се конкурират за потребители, а не за субсидии

Вместо това виждаме ренесанс на административния патос в последните решения на ДКВЕР в напъните да определи кой ще живее и кой ще оцелее.

Сегашното правителство няма шанс да реализира дори ограничени реформаторски програми – тоест да сложи началото на реформите във времето, което му остава, защото работи в екстремални условия, без възможност за широк обществен дебат и ангажиране на интелектуалния и експертен ресурс на нацията, с наложената му ризница на политическа целесъобразност и външното партийно кадруване.

Истинските и дълбоки реформи от които имаме остра нужда изискват нова легитимност и минимален обществен консенсус, надпартийно мислене, които не могат да се родят от пепелта на миналите изборни страсти, базирани на реваншизъм или на играта на нулевата сума – опонента трябва да загуби на всяка цена. Политическият хирург, който ще оперира социалния организъм, има нужда от нашето доверие. Не е изключено някой от сегашните министри да бъдат министри в следващия кабинет – експертната скамейка не е толкова дълга, особено на експерти с политическа подкрепа. Надявам се, че са си извлекли уроците и няма да пропилеят безразсъдно новите си шансове.

Едно сигурно – в текущата патова ситуация губим всички – обществото, защото губим ценно време за радикална интервенция докато състоянието на пациента продължава да се влошава, губи правителството защото то няма полезен ход и хоризонт за действие, няма и шанс за спечелване “на сила” на достатъчно широка обществена и политическа подкрепа. На власт е, а не може да управлява. Колкото и пари да се хвърлят за спечелване на “народната любов” ще отидат напразно. Ситуацията се влошава с темпове, които раждат повече недоволство, отколкото симпатия могат да родят спешни акции по очароване на публиката.

Няма гаранция, че и следващият кабинет няма да бъде изправен пред нови протести, защото в хода на всяка реформа е относително лесно ощетените или губещите да излязат да улицата. Това ще бъде съдбата на всяко правителство, което си мисли, че мандатите дават сигурност. Но обществото е склонно да предостави доверие в аванс на истинските реформатори, които знаят със сигурност, че накрая на този трънлив път няма да получат благодарност, но ще изпитат вътрешното удовлетворение за свършена работа и изпълнена мисия.

Другото е работа на историята – да определи кои са били съвременните строители на нова България.

Илиян Василев

(Текстът е от блога на автора.)