Затвори
нашите сайтове - сп. Мениджър сп. Обекти Мениджър на годината Новите родители Зеленият кръг

Обстоятелствата сега са други

От самото начало на сегашната световна финансово-икономическа криза почти непрекъснато се прокарва тезата, че ако се намери начин да се разшири свитото потребление, макроикономическата динамика неминуемо ще се подобри и с това светът ще се измъкне от рецесията. И действително, почти навсякъде по света данните за потреблението сочат продължаващ спад или поне потиснатост. България не прави изключение, като дори данните сочат сравнително по-неблагоприятен тренд в потреблението, отколкото средно за света.

Тезата за нуждата от стимулиране на потреблението като водеща стратегия за излизане от рецесията има своя позната теоретична рамка. Тя се корени в схващането за причинно-следствените връзки в икономиката, познато като кейнсианство. То постулира, че търсенето на блага по време на сериозна рецесия или депресия изпада в неблагоприятно равновесие на нива, много по-ниски от потенциала на икономиката и съответно при висока степен на незаетост на ресурси и особено безработица. Това равновесие се захранва от набор от нерационалности на пазарите, които Кейнс нарича с термин, неудачно преведен на български като „животински духове”. Те потискат способността на пазарите сами да излязат от неблагоприятното равновесие и да придвижат икономиката към растеж. Логичното решение според кейнсианците е депресивното равновесие да бъде „шокирано” чрез държавна намеса, която да стимулира търсенето на блага в икономиката, да даде увереност на производителите във възстановяването, те да започнат да разширяват производството и да наемат работна ръка и така икономиката да се раздвижи в посока към потенциала си.

От този модел по силата на елементарна логика се прави извод, че проблемът при депресия е в потиснатото потребление и че изходът от депресията е в неговото стимулиране и, особено важно, че единственият участник в стопанския процес, способен да даде подобен стимул, е държавата.

Много държави, включително големи програми на САЩ, Германия, Франция, разчитайки на този добре познат модел и на тази ясна логика, още в самото начало на световната икономическа криза задействаха механизми за стимулиране на потреблението. За тяхна неприятна изненада резултатът не беше според очакванията. Да, особено на места програмите имаха видим резултат, потребителското търсене наистина се посъвзе, но след това отново потъна в депресия. Икономиките по никакъв сериозен начин не прихванаха стимула, за да се измъкнат от потиснатото си състояние в посока бързо възстановяване. И в момента повечето от тези икономики изпуснаха парата, а много от тях навлизат в нова вълна от публично-финансова криза поради натоварените от стимулите бюджети.

Къде е проблемът?

Проблемът е, че стимулът на потреблението може и да помогне при някои обстоятелства, но при други – не. А обстоятелствата сега са други. Слабостите на кейнсианското виждане за стопанските процеси са основно две, едната от които дори не е в самия кейнсиански модел, а в неговата практическа интерпретация от действащи политици.

Тази по-малка слабост е, че потребление и търсене не са едно и също нещо. Търсят се не само блага за пряко задоволяване на материални човешки нужди, а и инвестиционни блага за бъдещо производство. Съответно не съществува гаранция, че стимулът на потреблението непременно ще съживи икономиката – той може да се окаже просто за сметка на инвестиционното търсене. И обратно, оттеглящото се потребление може да е само отчасти оттеглящо се търсене – някаква част от него може всъщност да се пренасочва към инвестиционно търсене. Пример за второто е България, в която намаленото потребление директно увеличи вътрешните спестявания, те компенсираха повече от половината от спрелите да влизат отвън капитали и вече са в състояние да покрият цялото инвестиционно търсене в страната.

Много по-сериозната слабост на кейнсианската убеденост в ползите от стимулиране на потреблението е, че е възможно „животинските духове” да не са толкова нерационални, колкото изглеждат на пръв поглед, и поради това икономиката да е депресирана с добри, разумни основания. В случая с настоящата световна криза е напълно възможно, макар и много трудно доказуемо с емпирични данни, хората – потребители и бизнеси – да са потиснати, защото осъзнават неудържимостта на публичните финанси в своите държави. Те виждат, че държавите им са затънали в дългове, че по редица причини текущите им бюджети не могат да бъдат овладени. Като разумни хора те разбират, че това няма как да не доведе до сериозна криза в някакъв бъдещ момент и че при тази криза неминуемо ще настъпи хаотично, произволно, трудно управляемо разпределение на загуби и блокиране на стопански процеси. Напълно разбираема реакция при такива обстоятелства е потребителите да пестят за черните дни, а бизнесите да се въздържат всячески от инвестиране в разширяване на производството.

От тази гледна точка свиването на потреблението е признак, че хората избират сигурността (определен вид нематериално, дори духовно благо) пред материалните неща. Те проявяват загриженост за бъдещото си потребление, което, както често се случва в живота, няма как да стане, без да е за сметка на сегашното потребление. И няма да престанат да го правят, докато тревогата за бъдещето не бъде премахната. А тя ще бъде премахната, когато тези депресирани, но мислещи хора видят, че откъм държавното управление им се предлагат набор от действия, които ще стабилизират публичните финанси и ще овладеят държавните бюджети. Най-често този набор от действия може да бъде обхванат от термина „реформи”.

Ако подобна, същностно некейнсианска, гледна точка е валидна днес, то тогава държавата пак може да стимулира потреблението, и то по особено силен начин. Но това няма да стане чрез дефицитно финансиране на вътрешно търсене, а чрез промяна в устойчивостта на публичните финанси в резултат на реформиране на поведението и на политиките на държавата, които ги дестабилизират. Стимулът за потреблението пак е в ръцете на държавата, но тя трябва да прави друго, не просто да харчи.

още от Коментари
12
Четвъртък
Декември