Публичните услуги непрекъснато поскъпват. И какво от това?

Дебатът за качеството е привилегия на богатите и свободни общества. Общества, в които всичко има своята стойност (цена), където властва правото на избор, съпроводено с правото на достоверна информация, необходима за вземането на най-доброто решение. В бедните и несвободни общества подобен дебат отсъства по простата причина, че обикновено всичко е безплатно или поне усещането е такова поради това, че не се борави с обективни измерители на стойността, т.е. няма цена.

Къде е България?

2017 бе историческа година от гледна точка на фиска. Заедно с това, бе приет за изпълнение държавен бюджет за тази година, разчетен по мярката на брутен вътрешен продукт, надминаващ историческия размер от 100 млрд. лв. (номинален БВП). Посланието е, че икономическото ни развитие е на исторически връх.  А това означава поне две неща: че правителството става все по-богато, а дебатът за качеството на публичните услуги и модела на управлението им - все по-належащ. За съжаление, дискурсът е повече в полето на гражданския, отколкото в правителствения сектор.

От една страна, у нас има обществен натиск и глад за прозрачност, публичност и ефективност при изразходването на публичните ресурси, а от друга - отговорността за съответните субекти, които ще харчат, се повишава. Последните трябва да доказват, че тези харчове са социално и икономически необходими и обосновани, да докажат тази необходимост в даден времеви хоризонт и че самите те са способни да управляват качествено все по-големите обществени ресурси.

От датата на влизането ни в ЕС 2017 г. е годината с най-големи общи публични разходи (по консолидираната фискална програма, вкл. вноската в бюджета на ЕС и европейските програмни средства). Очакваното изпълнение според Министерството на финансите е за 34,9 млрд. лева. Сравнено с пиковата 2015 г., това е с около 200 млн. лв. по-големи разходи. Сравнено с предкризисната 2008 г. пък, ръстът е в рамките на 38 на сто.

В исторически план, съпоставяйки публичните приходи и разходи в този 11-годишен период, сметката показва, че през тази година властта ще изхарчи с около 7 млрд. лв. над своите приходи. Погледнат по-общо, този факт не буди безпокойство. Така например числата, които дават спокойствие, са: 1) съотношението на общите публични разходи към БВП е на ниво от 35,7% за анализирания период, което е под нивата на законоустановения таван на фискалното правило от 40% (Закона за публичните финанси, чл. 28); 2) България показва 4. най-ниско съотношение на

публичните разходи към БВП сред страните от ЕС в края на 2016 г. след Ирландия, Литва и Румъния. То дори е много под средното за ЕС и Еврозоната.

Ако погледнем тези обнадеждаващи числа под друг ъгъл – публични разходи на единица използващ ги субект, ще установим, че те непрекъснато нарастват. Подобен феномен се наблюдава при почти всички публични услуги, финансирани с публичните средства и най-отчетливо при приоритетните сектори „Образование“ и „Здравеопазване“.

Ако направим допускането, че цената е еквивалент на качество, то когато качеството расте, е логично и цената да расте. Предвид състоянието на двата сектора и резултатите от дейността им става ясно, че парите се изразходват неефективно и неефикасно, като механизмите за това са или „високи цени”, или „изкуствен оборот”.

За високите цени и изкуствения оборот

Ако цените на предоставяните услуги бяха ниски, то при намаляващ брой използващи ги, както е в случая със сектор „Образование“, стойността на разходите за тази функция би следвало да намалява с времето. Но тук е точно обратното, потвърждавайки тезата, че цената на услугата расте, т.е. имаме отчетлива инфлация на образованието у нас през последните 19-20 години (с изключение на периода 2010-2012 и 2015-2016 г.).

В защита на изведената теза са следните статистически факти:

- В периода 1998-2016 г. парите за образование са скочили 3,7 пъти, като правителствените власти планират до 2020 г. средствата да достигнат близо 4,5 млрд. лв., или с около 5,2 пъти повече спрямо 1998 г. В тази връзка е важно да се отбележи, че този сектор стана топприоритет на сегашното правителство – той ще има най-голям относителен ръст на средствата (34,3%) в края на 2020 г. спрямо 2017. Тогава за първи път от 1998 г. ще се радва на по-голям номинален бюджет от този на сектор „Отбрана и сигурност“!

- Плащането на персонала продължава да расте – ръстът на месечната работна заплата в периода 2008-2016 г. е 57,5%. 

- Преподавателският състав намалява.

- Училищата намаляват.

- Намалява броят на учащите и завършилите ученици, сравнително лоши резултати от PISA.

- Неустойчиво се увеличава броят на студентите.  

Случая на сектор „Здравеопазване” може да наречем пример за „изкуствен оборот”. През годините сме свидетели на хронично „недофинансиране на системата” от гледна точка на качество и

достъп, недоволство от страна на пациенти, финансиращи и разпределящи институции, доставчици на здравни услуги и лекарско съсловие, както и задълбочаване на структурните проблеми, намиращи израз в увеличаването на дълговете на болничните заведения. В тези условия правителството реагира, като увеличава парите всяка година, без да се вземат предвид постигнатите резултати и ефекти от досега финансираните секторни политики и дейности, както и приложеният механизъм на делегирани бюджети (лимити) и медицински стандарти, които емпирично и чисто логически са доказано отрицателни и като въздействие, и като резултат. Наблюдавайки дълго време тази тенденция за постоянно нарастване на заболеваемостта и предоставените здравни услуги, ръстът на разходите сякаш е оправдан, особено в светлината на прилаганата система на делегираните бюджети. Но докато съществува принципът „парите следват пациента”, т.е. всеки човек да се разглежда като ходеща касичка, независимо дали има сериозно или не толкова сериозно заболяване, въпросът дали тези данни не са компрометирани с цел прикриване на икономическата несъстоятелност и вилнеещата аморалност в системата, виси със страшна сила. Това важи и за числовите показатели, изкуствено постигнати от доставчиците на публични здравни услуги с цел поддържане и увеличаване на приходите им. Националната статистика свидетелства, че:

- в периода 1998-2016 г. парите за здравни грижи са скочили 5 пъти, като правителствените власти планират до 2020 г. средствата за здравеопазване да стигнат около 5,3 млрд. лв., или с около 6,6 пъти повече спрямо 1998 г.

- населението намалява и застарява, а смъртността е на високи нива;

- заболеваемостта и медицинските манипулации растат;

- лечебните заведения и заетият персонал се увеличават;

- относително високо покритие на лекари на 100 000 души в рамките на ЕС;

- работната заплата нараства.

Независимо дали в резултат на това, че цената е висока, или имаме действието на феномена „изкуствен оборот”, едно е сигурно - лош краен резултат/продукт.

Когато при намаляващо и застаряващо население броят операции и болни се увеличава недоказано, но и системно стимулирано; когато учениците и броят на завършилите намаляват, плюс това, че са функционално неграмотни, когато изкуствено (административно) се увеличава броят на хората с висше образование и т.н., няма как да не се стигне до извода, че крайният продукт е лош.

Защо се стигна до това положение?

Отговорът има условно два аспекта: логическо-философски и теоретично-технологичен. Вторият аспект се побира в няколко причини, които условно се разделят на административни и пазарни по характер и проявление, но има случаи, когато те са комбинация от двете. Това е т.нар. разходна болест на Баумол (Baumol’s effect/Baumol cost disease) - разлика в производителност на труда между

прогресивни (производствен сектор) и непрогресивни сектори (сектора на публичните услуги); проявление на закона на Паркинсън (Parkinson’s Law): "Разходите се увеличават, за да покрият приходите" - спекулативно ценообразуване от страна на доставчиците на публични услуги; ниска ефективност и ефикасност на направените публични разходи (input-output ratio) и др.

При първия аспект отговорът минава през заключението, че няма как качествена суровина (в случая публичните услуги здравеопазване и образование) да доведе до лош краен продукт (измерен през редица социално-икономически показатели). Ако получаваш лош краен продукт, то или суровината е лоша и не си заслужава високата цена, или технологията на производството е неподходяща (объркана). Използването на лошата технология може да се нарече корупция. Изборът на доставчици на суровина, които продават на „висока цена лош продукт” – също. Когато в даден момент плащащият (в случая обществото) поиска да види сметките, става свидетел на това, че „технолози” и „доставчици” (разбирай правителство и публичните субекти, явяващи се подизпълнители на правителството) влизат в люта битка с цел доказване на своята невинност. Когато става въпрос за милиарди (на 45,8 млрд. лв. възлизат публичните средства, без частните, в сектор „Здравеопазване” за 19 години, като са предвидени още 19,3 млрд. до края на 2020 г.; на 41 млрд. лв. възлизат публичните средства, без частните, в сектор „Образование” за 19 години, като са предвидени още 15,8 млрд. до края на 2020 г.), то доказването на невинност става обикновено, а и най-лесно чрез обвиняване и по възможност доказване на виновност на другото съсловие, участващо в системния/производствен процес. Затова според мен днес сме свидетели на една „доставно-технологична” война в публичната сфера, която ще продължи и ще се изостря, докато не се преосмисли използваната философия и се направят съответните реформи – както в производствената технология, така и в системата на избор на доставчици.