Светлин Русев (май 2018)

Списание "Мениджър" навършва този месец 20 години от издаването на неговия първи брой.  Отбелязваме този юбилей цял месец като публикуваме едни от най-знаковите текстове, появили се на страниците му през тези години.

- Когато ни е изгодно ние, българите, се оправдаваме, че страната ни била малка, че от нас нищо не зависело, търсим подкрепа и закрила от някой по-голям „брат”. В какво, според Вас, акад. Русев, сме „малки” и в какво можем да бъдем „големи”, ако пренебрегнем географията и битовата статистика?

- При всички „роднински” изпълнения – положителни и отрицателни - винаги е имало по-голям „брат”. При новия сме като бедни роднини, доведени от превратностите на историята.

А както е известно,  историята не е най-грижовният родител. Не сме единствената малка държава и по територия, и по население, но може би сме единствените оцелели с такава драматична съдба, с такава велика история и с такъв самобитен духовен принос като Кирило-Методиевата азбука. Очевидно е, че от една страна имаме някакви сиромашки комплекси за малоценност, а от друга — липсата на реална мярка за съизмеримост ни кара да се чувстваме или много велики и първи в село, или да си въобразим, че сме европейци само като сменим потурите с модни костюмчета. И сега правим чупки в кръста, само и само да се харесаме на някои от новите ни осиновители.

В нашата история имаме достатъчно спечелени битки, за да се чувстваме горди, но и достатъчно загубени войни, заради държавническа и партийна некадърност и недалновидност. Дори обявихме война на Америка и Англия, а един наш бивш руски зет щеше да съди Съветския съюз. Майка ми, невярваща на очите си за това, което виждаше, учудена казваше: „Какво стана с тези хора, като че ли измяната ги хвана!”

Територията, на която нямаме право на каквито и да е комплекси за малоценност — това е културата, разбрана в най-широк смисъл. В началото на тази година показахме една изложба „Живопис от първата половина на ХХ век” с произведения, които и във времето си, и сега, могат да бъдат гордост за всеки голям европейски музей. Показахме, че сме били и сме съизмерими с най-големите. Разбира се, „най-големите“ ни политици и държавници отказаха и да видят, и да разберат за какво става дума. Всъщност, подобна проява показа къде сме големи и къде сме малки!

- Присъствате с ваши картини в музейни и лични колекции по цял свят, неизменен участник сте в Парижките есенни салони, дори преди няколко години бяхте единственият източноевропеец с лична експозиция на този световен форум във френската столица, ваша е една от най-скъпо продадените български творби в Сотби'с, представяли сте изложби на родни автори в различни европейски столици... Да ви питам ли дали съществува „Шенген” за българското изкуство?

- За съжаление, в чисто административния смисъл „Шенген” за българското изкуство има. Но ние сами си го създадохме, с безумията на Чиловия ( по името на бившата министърка на културата за кратко – Нина Чилова) закон за културно-историческото наследство. Но „Шенген” като културна и духовна граница никога не е имало, независимо от по-трудното или по-лесното движение на  българското изкуство. Дори в тъй наречената тоталитарна България участвахме и представяхме страната ни в изложбени зали и музеи, за които сега можем само да мечтаем. Да не говорим за литература, музика и т.н. „Шенген” за духа не може да има. Друг е въпросът, че ние сме твърде далеч от усвояването и разпространението, от формите на налагане и на класическото, и на съвременното ни изкуство. Цялата днешна технология на показването и утвърждаването в определен смисъл се разминава със сериозните критерии за изкуство. Ние сме извън важния пазар на изкуство, а от там - с малки изключения – и извън музейните пространства. Това, което наричаме съвременен пазар на изкуство, изобщо отсъства от нашата културна политика. „Шенген” е нашето безхаберие, безотговорност, завист и личностен егоизъм.

- Преди шест години вие подредихте недалеч от Брюксел 5-етажен музей на белгийския колекционер Юго Вутен. Губят ли българските живописци и скулптори там от съжителството с признати световни майстори като Роден, Хенри Мур, Пикасо, Джакомети, Ботеро...? Какво се случва сега, година след смъртта на белгийския колекционер, с този музей, както и с парка около дома му, в който присъстваха стотина творби на наши автори?

- За съжаление приказката, поне във вида, в който я написахме и прочетохме - свърши! Истинско удоволствие беше да видиш български автори, българско изкуство в реална и достойна съизмеримост с големи европейски имена. В един момент Юго Вутен се притесняваше да акцентира и отделя като значимост българското участие. А основната част от сбирката беше българско изкуство. Дали по националистически съображения или по други причини, то и днес е застъпено в музея, но не в този размер. За щастие в парка нещата са трудно променливи и доколкото ми е известно, той е запазен такъв, какъвто беше. Но докога?!

- В разгара на нови обвинения и наказателни мерки у нас и в света срещу Русия вие открихте мащабна изложба в Москва. Отрази ли се по някакъв начин международното напрежение върху личното ви присъствие в руската столица?

- С всичко, което се завъртя и като реалност, и като мистификация, претендирам, че съм наясно със ситуацията. И поне от моя страна не бих допуснал зависимост от политически съображения. Бях приет от руска страна като художник, когото ценят и познават. А и самият аз се бях постарал да се представя със сериозни и важни за мен неща.

- Как светът на изкуството реагира, повлиява ли се от омразата и агресията в политическия живот на 21. век?

- Няма еднозначни реакции и отговори. Светът на изкуството сам по себе си не е просто различен и противоречив, но надявам се в същността си е противопоказен на омразата и агресията. Доколкото изкуството се занимава с човека, с неговата драма и състояние на душата, би трябвало да следва своята дълбока същност. Но... така ли е? Съмнявам се!

- Ако трябва да класирате в една таблица причините за лошото или трезвото самочувствие на българина, как би изглеждала тя? Кои човешки достойнства и качества за Вас са най-важните мотиви?

- Не знам дали има някакво значение личното ми социологическо проучване на съвременната народопсихология, но реалното спасение е не в религиозните, а в християнските добродетели - в тяхното цялостно житейско спазване и прилагане. Всяко изработване на нова съвременна ценностна йерархия ще обслужва тези, които са я изработили, и ще отговаря на определени интереси. Разбира се, малко чувство за срам и вътрешно покаяние няма да ни дойде в повече.

- В разговор преди 5 години ми казахте, че в изкуството нещата са без възрастови измерения - човек, независимо от зрелостта и старостта, живее с илюзията, че има още дълъг творчески път. След толкова време в това изкуство, толкова изненади, които сте поднасяли на публиката си, и битки, в които сте влизали... по-смел и по-дързък ли се чувствате сега, или по-овладял страстите си?

- Не се чувствам по-различен и по-овладян — само разрушените илюзии стават все повече и повече и продължавам да се изненадвам и днес, без да съм се поучил от онова, което беше вчера. Наивна вяра, но в какво?! За съжаление и времето, и обстоятелствата я поддържат, по-скоро ни принуждават да не забравяме и да не се отпускаме. Съдбата като че ли ни е запазила някаква непредвидима битка, дори и когато нямаме барикади.

- И друго сте ми казвали: „илюзиите са хубаво нещо, но равносметката е извън тях”. Коя е най-оцеляващата Ви илюзия за бъдещето на света и коя е най-неотложната част от равносметката за него днес?

- Все още се надявам, че светът е обречен да оцелее. Но кой и какво ще остане след това оцеляване — не смея да мисля. Равносметката днес е ужасяваща. Като че ли нищо от оварваряването на човечеството не се е променило. Идеи, вяра, религии, разрушени култури, войни, жертви, груби интереси... Създаването на живота е обезсмислено. Какъв е смисълът и цената на човешкия живот?! Разумните отговори звучат днес наивно и анахронично. И все пак се надяваме! Но на какво?

- Какво е вашето разбиране за оцеляването и успеха на един творец?

- Сериозното оцеляване в изкуството - не говоря за признанието, което се движи по други правила, а за истинското оцеляване - е да запазиш и съхраниш човешката и творческата си чувствителност. Да поддържаш духа буден, да имаш и носиш свое видение за света и хората - разбира се, ако ти е даден талант, да материализираш идеите и... поне част от илюзиите си. И не по-малко важното — да нямаш комплекс от това, което става около теб и в света; да знаеш, че колкото и да си малък, си създаден единствен и твоят дълг е да осъзнаеш и съхраниш тази неповторимост. И да не забравяш, че винаги, до края си ученик. Най-общо казано - да не предадеш себе си като човек и да повярваш в това, което правиш. Изобщо, много дълга стана авторецептата, но при всички случаи истинското лекарство е извън нея - характер, воля и последователност! За труда не говоря, разбира се от само себе си. А колкото до успеха - той е от друго семейство. Ако дойде - добре, ако се разминем - не е драма. Драма е, ако не издържиш и изгубиш себе си.

- Изобразителното изкуство няма нужда от превод и все пак искам да Ви попитам - сред родна или сред чужда публика се чувствате по-комфортно, по-разбран? И за Вас това има ли значение?

- Публиката навсякъде е различна и не бих я делил на своя и чужда. По-важно е защо е при мен и какво от това, което правя, стига до нея. Понякога един-единствен човек от навалицата осмисля усилията и успеха ми, друг път дори да минат стотици „почитатели”, ти е пусто и безсмислено. Най-голямо и най-сериозно значение имаше публиката, зрителите, приятелите и колегите на изложбата ми през 1988 година, която направих по време на известните „Съображения” (бел.а. – срещу Светлин Русев) на Тодор Живков. Чувствах и знаех, че с мен има една солидарност, тогава тя струваше повече от всичко. Красиви илюзии, които времето обезсмисли и разруши. А в онзи далечен ден се страхувахме сградата на „Шипка” 6 да не се срине. Всъщност, същото време беше началото на голямата разруха, а тя в определен смисъл продължава и днес.- Докога у нас ще се гледа на колекционера като на вреден и опасен частник и от какво най-вече зависи хората с пари да инвестират в пазара на изкуство?

- Толкова години след като триумвиратът БСП, НДСВ и ДПС приеха антиколекционерски и антикултурен закон за културното наследство, при толкова сменени парламенти и правителства и при толкова усилия на Съюза на колекционерите, нищо не се промени. Тогава за какво говорим?! От тъй наречените хора с пари има сериозни колекционери, които направиха важни и значими сбирки. Васил Божков няколко пъти показва изключителни неща от притежанията си, Антонио Василев представи в Националния музей сериозна колекция от възрожденски накити.  Изложбата, за която споменах в началото на разговора ни - „Живопис от първата половина на ХХ век”, показа, че има хора с възможности, превърнали колекционерството в кауза. Как ще мотивираме и изградим отношение към изкуството като блокираме пазара със забрана там, където в цяла Европа е разрешено? Тотално държавата е извън частния колекционер. Какво ще стане с подобно отношение? Само сбирката на Боян Радев е колкото две национални галерии. Къде е сградата, къде са пространствата, предоставени от държавата тя да излезе на светло? Как си представяте изграждането и поддържането на една сериозна колекция, докато се стигне до нейното социализиране? Къде е този музей на частния колекционер, който ще го мотивира да показва за по-кратко или постоянно притежанията си? И ако някой смята, че това са само „частни“ проблеми, кога ли ще бъде завършен националния „Квадрат 500” с изложбените зали за съвременно изкуство? Изобщо тъжна история!

- Бихте ли продължил думите на вашия приятел - поета Константин Павлов, публикувани в общата Ви книга „Писмо до Светлин”: „Изкуството е нещо, което човек прави сам и никое време не е алиби за бездарието”.

- Те са толкова силни и точни, зад тях се крият толкова тайни и явни истини на съзиданието, че всяко продължаване само ще покаже колко сме далече от тяхната дълбочина!

- И все пак - искало ли ви се е някога да извикате подобно на прочутата реплика „спрете земята, искам да сляза”, да речем - „спрете България - искам да сляза”. Бихте ли предпочели някое друго време или място за живот и реализация?

Изпитвам почти мистичен страх от намесата в работата на съдбата. Тя е избрала това място и това време и ние сме длъжни да го изживеем, доколкото можем достойно и изпълнено със смисъл. Най-голямата ни драма и трагедия е, когато нямаме сили и воля да осъзнаем собствената си отговорност и търсим спасение, заобикаляйки трудния път към върха. Може да са сизифовски усилията, но търкалянето на камъка си заслужава.- Новото преселение на народите, което наблюдаваме покрай свободната емиграция и бежанските вълни, засяга ли и преселение на идеи и тенденции в изкуството? Какво мислите за „глобализацията” и естетическите ценности?

Агресията на глобализацията беше свършила „голямата си работа“, преди още да почне в тези размери програмираното и дирижирано преселение, насочено основно към разрушаване на Европа с нейните традиционни духовни ценности. И това обезсмисли националната естетика и духовна ценностна система. Формирането на критериите на „глобализацията” най-остро засегна естетическата и духовна национална идентичност. Светът на изкуството е единен и цялостен не с налагането на пиар ценности, а със своята духовна национална различност. „Глобализацията” в изкуството отвори вратите на произвола, на дирижирания пазар и критерии. Какво ще остане, какво ще бъде спасено или погребано - това е друга тема! Но ако не се осъзнае откъде и докъде „глобализацията” има право на живот, коя е нейната територия — ще изчезнем като нация. 

- Чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна, ако оценявате днес малка или голяма е България в глобалния свят? Много „ако”, нали? Кои са най-смелите ви илюзии и кои най-големите страхове в това отношение?

- Опасявам се, че чашата е празна в „глобалния свят”. Все още имам илюзия, че единствено ние можем да си я напълним цялата. Илюзия, но без нея само ще надничаме в празната чаша.

Автор: Ива Йолова