Затвори
нашите сайтове - сп. Мениджър сп. Обекти Мениджър на годината Новите родители Зеленият кръг

Талантът трябва да се раздава, а не да раздува егото

694

Теодора Димова е писател и драматург. Родена е през 1960 г. в София в семейството на писателя Димитър Димов. Била е журналист, преводач, преподавател по английски. Автор е на романите "Емине", "Майките" (преведен на немски, френски, руски, полски и словенски), "Адриана", "Марма, Мариам", "Влакът за Емаус", на над десет пиеси, както и на есеистика и публицистика. Творчеството ѝ е номинирано и награждавано в различни национални конкурси, а романът "Майките" печели наградата на Bank Austria за източноевропейска литература през 2007 г.

Госпожо Димова, преди две години писахте за „Гардиън“, че един от положителните аспекти в България е свободата за предприемачество, от която все по-често хората се възползват. Какво е мястото на жените в тази положителна тенденция, според вас?

- Отвън всичко изглежда нормално, спокойно. Има много успели жени в бизнеса и предприемачеството. Нямам усещане за каквато и да е дискриминация. Вероятно те имат своите трудности и неприятности, предизвикателства. Споделям само моя поглед, който е съвсем външен. Не зная име на жена сред най-известните имена в бизнеса, но доколкото повечето от известните хора у нас нашумяват със скандали, това е по-скоро добър атестат за бизнес дамите.

Как интегрирането на европейските стандарти в българския живот се отразява на начина, по който разглеждаме женската същност?

- Много дълги години идеологическият идеал за жената бяха Валентина Терешкова и Найда Манчева – тъкачката на 77 стана. Да си женствена жена беше нещо буржоазно и упадъчно. Красотата беше дразнеща и трябваше да се подминава, дори се отричаше и осмиваше. Важна беше вътрешната красота, а тя беше идеологическа – верността към идеалите на комунистическата партия. Нямаше красиви дрехи за жените, нямаше избор, нямаше цветове. Имам спомен за един, винаги един и същ цвят – на дрехи, на палта, на униформи, на улици, на мебели, на опаковки на храни – амбалажен цвят, бозав, убит, отблъскващ, груб. Този цвят покриваше всичко – включително женствеността и красотата на жените. Това беше ненормалното и уродливото, което слава Богу, дори не се помни.

В романа си „Майките” показвате профила на следпреходното семейство и разпада на връзката между майки и деца. Какъв е днес ефективният разговор за ролята на жената в семейството и обществото така, че образът на работещата и успяваща жена да не се сблъсква с този на майката?

- През 90-те години много семейства се разпаднаха, причините за това съм ги казвала много пъти – внезапно дошлата свобода, която се плисна върху нас и ни зашемети, остави ни без работа, без координати, изискваха се други умения, за да се справяш с живота, тези умения мъжете тепърва придобиваха или не успяваха да придобият, жените се оказаха не само по-адаптивни, но и по-издръжливи, и по-отговорни. Но годините бяха бурни и тежки, вниманието ни насочено към тази джунгла, която се простря пред нас, децата ни като че ли останаха малко встрани. А детето изисква безусловната любов на родителите си. Изисква не само внимание, грижи, изисква цялата безусловна любов. Изисква да се чувства сигурно и обичано. Това, разбира се, съвсем не означава да се чувства презадоволено с играчки, да има бавачки, да получава всичко, което пожелае. В България съм забелязала, че сме склонни да подменяме любовта с разглезване.

- Казвате, че жените са се оказали по-адаптивни. Лично на мен обаче терминът „адаптация“ понякога ми звучи като че ли се оставяме да бъдем дресирани от средата в името на някакъв идеален женски образ. Какво губим, ставайки герои?

- Не, не съм съгласна, че адаптацията е дресировка. Както току що дадох примера с жените през 90-те години. Те – именно защото са майки и защото са длъжни да отглеждат децата си – се оказаха по-силни от мъжете си. Не видях жена, която да е изоставила децата си. Докато обратното беше масово явление. Но нека оставим 90-те и да се вгледаме в сегашната среда. Днес поколението на 30, 40-годишните се връща към традиционните ценности. Те първо се сгодяват, след това се женят, след като имат стабилна работа и доход започват да раждат деца, които отглеждат по съвсем различен начин отколкото самите те са били отглеждани. Не зная дали махалото не преминава в другата крайност.

 - Имат ли прототипи положителните женски образи, които изграждате в творчеството си? Какво ви вдъхновява за тях? Кой е образът, който сте създала с най-голяма емпатия към жената?

- Образът на Адриана от едноименния ми роман. Той е своеобразно продължение на „Роман без заглавие“ на Димитър Димов. Адриана в неговия роман е 29-годишна, а в моя - 93-годишна, изживяла напълно живота си, на прага на сбогуването с този свят. Тя има нужда да разкаже на някого, да изповяда, да разкрие себе си. Намира Юра – която е още студентка. По някакъв начин двете се вкопчват, впиват се една в друга, стават страстно зависими една от друга, стават като сиамски близначки, защото Адриана не може да умре, без да е разказала всичко за себе си, Юра не може да продължи да живее, без да е поела този разказ, без да го е разбрала и опростила.

Но героините и в другите ми романи също са ми любими – мистичната връзка между Лия и Каталина във „Влакът за Емаус“, например, много дълбоко стоеше в мен и именно от тази връзка се породи идеята за написването на този роман.

Всеки текст има своя собствена биография на написване, веки роман е ново предизвикателство, за което нямам никаква гаранция, че ще издържа и ще го преодолея. Но именно това е и най-интересното в професията на писателя.

- А към какъв тип качества сте иронична?

- Напоследък съм иронична, саркастична дори към суетата на известните личности, към склонността им да демонстрират всячески своя успех, талант и душевен комфорт. Талантът е даден от Бог за да се служи на другите, а не за лична изгода, той е дар, който трябва да се раздава, а не да раздува егото и самочувствието, да го осакатява и окарикатурява. 

- По какво работите в момента? Кои са темите, които ви вълнуват?

- Работя върху роман, който разглежда съдбите на хората през месеците след деветосептемврийския преврат. Работното му заглавие засега е „Черните мироносци“. Терорът след преврата започва още на следващия ден. Заповедите идват с телеграми от Москва. Обикновени хора са набедени за врагове на народа само защото са били работливи, интелигентни, заможни. Разглеждам съдбата на три жени, чиито мъже са осъдени или безследно изчезнали.

- Кога за последно четохте произведение на баща си Димитър Димов? Има ли нещо, на което сте погледнала по нов начин, заради контекста или различната степен на зрялост, в която сте се намирала?

- Периодично препрочитам романите му и да, винаги откривам нещо, което до този момент не съм забелязвала. Това лято, например, открих иронията в „Тютюн“. Едно изречение особено ясно се запечата в паметта ми. Госпожа Спиридонова, тъщата на Борис Морев, е много богата вдовица, вече на възраст, която поддържала фигурата си с „изтощителни физически упражнения и строги диети“. Тя има любовник – един млад ротмистър, по който пръска много пари, за да удовлетворява прищевките му. Изречението, което цитирам по памет, е следното. „Костов гледаше безнадеждните тлъстини на госпожа Спиридонова и се възхищаваше на любовното себеотрицание на ротмистъра.“

Такива примери на лека, ненатрапчива ирония има на много места в този роман, но до този момент за мен бяха останали незабелязани.

- На кое изградено от баща ви описание на женски образ наистина се възхищавате?

- Трудно ми е да кажа, но може би образът на Ирина остава най-привлекателният, най-силният, най-обаятелният. И още нещо, което едва това лято забелязах – преди да се самоубие, Ирина е оставила предсмъртно писмо на майка си. Това ме съкруши, покърти ме. Поиска ми се да разбера какво е написала в това писмо, как е съобщила на майка си, че се самоубива.

- Следите ли творчеството на съвременните писателки? Какви са новаторските тенденции в литературата, които харесвате?

- Последно прочетох романа „Три ябълки падат от небето“ на арменската писателка Нарине Абгарян. Много силна, красива и чисто женствена книга, необичайна и своеобразна. А иначе трудно ми е да обобщавам тенденциите в литературата, те са толкова разнородни и в крайна сметка почти непроследими. Но една от тях е съвсем видима – писането на романи се превърна в нещо като грипна епидемия, особено сред жените. Издадената книга е нещо като луксозен аксесоар, който допринася за блясъка и пълнотата на имиджа.

- Литературна награда или обратна връзка от читател – кое е по-ценно?

- Наградите са важни, да. Но думите на хората, които четат книгите ми, са десетки пъти по-важни, по-истински, те ми дават самочувствие, увереност, смисъл. Спомням си думите на една дама: „Знаете ли, след като прочете „Майките“, отношението на собствената ми майка към мен се промени изцяло. А това е чудо. Истинско чудо.“ 

Интервюто взе Елица Николова

Изтоник: "ЖЕНАТА Е", специалното издание на списание "Мениджър"

 

Автор: Теодора Димова
още от Лица
16
Сряда
Януари