Защо имаме различни кръвни групи?

Защо имаме различни кръвни групи?

Защо имаме различни кръвни групи?

Когато родителите ме информираха, че кръвната ми група е A+, усетих странно чувство на гордост. Мислех си, че след като А+ е най-добрата оценка в училище, значи A+ е най-добрата кръвна група – биологична марка за отличие, пише Карл Цимер в Mosaic.

Не ми отне много време да разпозная колко глупаво е това чувство. Но не научих много повече за това какво всъщност означава да имаш кръвна група А+. Когато пораснах, всичко, което знаех, беше, че ако вляза в болница и имам нужда от кръв, лекарите ще трябва да се уверят, че ме преливат подходящата.

И все пак оставаха много въпроси. Откъде идват различните кръвни групи и каква е функцията им? За да получа някои отговори, се обърнах към експертите – хематолози, генетици, еволюционни биолози, вирусолози и диетолози.

През 1900 г. австрийският лекар Карл Ландщайнер открива за първи път кръвните групи, за което печели Нобеловата награда през 1930 г. Оттогава учените разработват все по-мощни инструменти за изследване на биологията на кръвните групи. Те са открили редица интригуващи неща за тях - например дълбокото им родословие и начина, по който влияят върху здравето ни. И въпреки всичко установих, че в много отношения кръвните групи си остават мистериозни. Учените все още търсят обяснение за самото им съществуване.

„Не е ли удивително?“ – казва Ажит Варки, биолог от Калифорнийския университет в Сан Диего. „Почти сто години след присъждането на Нобелова награда за това откритие, ние все още не знаем за какво служат.“

Знам, че съм група А благодарение на едно от най-големите открития в историята на медицината. Днес лекарите спасяват животи чрез кръвопреливане. Но през по-голямата част от историята идеята за вливане на кръв от един човек на друг е звучала налудничаво.

Ренесансовите лекари размишлявали какво може да се случи, ако влеят кръв във вените на пациентите си. Някои смятали, че това ще лекува всички болести, дори и психичните. И накрая, през 1600 г., няколко лекари изпитват тази идея – върху хора – с катастрофални резултати.

Един френски лекар инжектира на психично болен пациент телешка кръв. Човекът започва да се поти, да повръща и да уринира с цвят на сажди. При следващото преливане той умира.  

Такива трагични случаи дават на кръвопреливането лоша репутация за следващите 150 години. Дори през 19-и век само няколко лекари се осмелявали да пробват процедурата. Един от тях бил британски лекар на име Джеймс Блъндел. Подобно на други лекари от неговата епоха, той виждал как много негови пациентки умират от загуба на кръв по време на раждане. След смъртта на един пациентка през 1817 г. той не може да отрече:

„Не можех да отхвърля предположението, че пациентката щеше твърде вероятно да бъде спасена чрез трансфузия“ – пише той по-късно.

Човешките пациенти трябва да получават само човешка кръв, решава той. Но никой дотогава не е опитвал да извърши такова преливане. Блъндел разработил система от фунии, спринцовки и епруветки, които могат да пренасочат кръвта от донора към болния пациент.

След като изпробвал апарата върху кучета, Блъндел бил извикан при човек, който кървял до смърт. „Самото преливането можеше да му даде шанс за живот“, пише той.

Няколко донори осигуряват на Блъндел 400 грама кръв, която той инжектира в ръката на мъжа. След процедурата пациентът съобщава, че се чувства по-добре, „по-малко слаб“, но два дни по-късно той умира.

И все пак опитът убеждава Блъндел, че кръвопреливането би било от огромна ползва за човечеството и той продължава да прелива кръв на отчаяни пациенти през следващите години. Извършил е общо десет кръвопреливания. Само четирима оцелели.

Блъндел правилно е бил убеден, че хората трябва да получават само човешка кръв. Но нямало как да знае друг решаващ факт: че хората могат да получават кръв само от определени хора. Вероятно незнанието на този прост факт е довело до смъртта на повечето му пациенти.

Това, което прави смъртта им още по-трагична, е, че само няколко десетилетия по-късно кръвните групи са открити в резултат от една доста проста процедура.

Първите свидетелства за това защо трансфузиите от началото на 19-и век били неуспешни, били кръвните съсиреци. Когато учените в края на 19-ти век смесват кръв от различни хора в епруветки, те забелязват, че понякога червените кръвни клетки се слепват заедно. Но тъй като кръвта обикновено идвала от болни пациенти, учените отхвърлят съсирването като някаква патология, която не си струва да се разследва.

Прочетете целия материал на сайта на Obekti.bg.

Коментари

НАЙ-НОВО

|

НАЙ-ЧЕТЕНИ

|

НАЙ-КОМЕНТИРАНИ