Как ни мамят зрителните илюзии

Погледнете внимателно тази снимка на папагал. Това, което наблюдавате, всъщност е произведение на изкуството на художника Йоханес Стотър. Въпреки крайно фотографската природа на кадъра, той не отразява птица, а жена с изрисувано тяло, застанала във формата на такава.

Снимката представя американското списание The Week. То пише, че работата на Стотър се възползва от факта, че очите ни забелязват първо привидното и мозъкът ни е склонен да скача прибързано в заключения.

Актът на съзиране на нещо започва, когато лъчите на светлината се „докоснат” до него и отскочат. Отскачащата светлина влиза в очите ни чрез роговиците им – ясната, външна част от окото. Роговиците се свиват, за да ги отразят, докато те преминават през черната част на очите – зениците. Ирисите – цветната част на очите ни около зеницата – се свиват или разширяват, за да променят количеството светлина, което преминава през очите ни. Накрая светлината преминава и през лещите на очите ни, които променят формата на обекта, за да я насочат към ретината – тънка фина тъкан на черната част на окото, изпълнена с нервни клетки, прихващащи светлината. Клетките в ретината превръщат светлината в електрически сигнали. Този процес се настройва от оптичния нерв, с който мозъкът интерпретира сигналите и в крайна сметка разбира какво виждаме.

Целият процес се случва за една десета от секундата, но е достатъчно дълъг, за да накара мозъка да се заблуди понякога, обяснява еволюционният невробиолог Марк Чангизи пред Discovery News. Като нареждат серия модерли, снимки и цветове по стратегически начин или се заиграват с начина, по който обектите се осветяват, хората могат да мамят мозъка на зрителите и да го убеждават на пръв поглед, че виждат нещо друго. Илюзията се получава и в зависимост от това доколко отблизо е заснет обектът на снимката.

Чангизи отбелязва, че когато се движим и гледаме нещо, то контурите му стават замъглени в зрението ни. Тъй като мозъкът ни асоциира замъглените линии с движение, статичните снимки, които показват неяснота, привидно се възприемат все едно че отразяват обекти, движещи се на бърза скорост. Но, всичко е относително. Така например, когато два кръга с абсолютно еднакъв размер са поставени един до друг, но единият е заобиколен от по-големи кръгове, а другият от по-малки, първият често ни изглежда по-малък от втория.

От техническа гледна точка снимката на Стотър не е традиционна оптична илюзия, но използва същите принципи, за да заблуди ума. Използвайки боя, художникът прави по-меки силно откроимите линии на тялото и създава сенки, управлявайки светлината и поставяйки тъмните цветове един до друг. Освен това, разбира се, е важно, че моделът му е застанал с тялото си така, че да оформи папагал.

Не всички детайли имат смисъл. Например сгънатият й крак, който създава крилото, или пръстите на бялата й ръка, които правят човката, но това не е решаващо за възприятието. Мозъкът прави първоначално заключение, че това е снимка на папагал, защото всичко останало му изпраща зрителната информация, че наистина е така.