Вярно ли е, че дошлите от провинцията работят повече

Вярно ли е, че дошлите от провинцията работят повече

Вярно ли е, че дошлите от провинцията работят повече

Има вероятност този текст да е най-глупавият, пълен с генерализации, предразсъдъци и стереотипи, който някога сте чели. Факт е обаче, че от него има нужда и беше крайно време тази тема да се повдигне. В твърде много компании има изкуствено разделение и конфликт между столичаните, било то миниатюрния процент кореняци или правещите се на такива, и “провинциалистите”. Нападките са ясни – първите са самонадеяни некадрърни сноби, вторите – пренавити некадърни опротюнисти. 

Ако трябва да обобщим, профилите на работното място изглеждат горе-долу така. Софиянците обичат да натякват откъде са родом и на коя точно улица е била детската им градина. Те демонстрират, че знаят повече от останалите, защото са учили в “елитна” гимназия. Държат всички да знаят, че имат един приятел от детинство, който е голяма работа в Америка. Бавят отговорите на мейлите, защото са заети да правят нещата, изброени в предните изречения. Не обичат да идват навреме, но твърдят, че са супер ефективни и за три часа вършат същата работа като “оня от Разград” за целия ден. Имат преписан апартамент в Люлин или Младост. Изплащат още един – също в Люлин или Младост. По-лошият вариант е да имат преписан апартамент на петте кьошета. Тогава е страшно. 

Хората от провинцията са първи на работното място, ядат пица на парче над клавиатурата (по финансови и времеви причини), тръгват си последни. Не споменават много-много къде са учили, но ако го направят УНСС-то е замесено. Отговарят супер бързо на мейлите, често обаче бъркат и с и кратко, а и не са чували за и с ударение. Държат всички да знаят, че не харчат много за храна, защото имат подготвена зимнина като за атомна атака. Идват на работа с хрема и сополи, защото нямат личен лекар в София. Не са супер ефективни, защото са взели още четири проекта под носа на столичаните и сега си имат общо девет. Имат преписана къща в Тетевен. Изплащат апартамент в Люлин и маломощна Dacia.

Или поне така двете конфликтни групи се описват една друга. Те рядко водят смислени разговори помежду си, за да се опознаят истински и предпочитат да мислят за другите в клишета. Това със сигурност води и до проблема със стереотипизирането.

Аз например съм от София, не го възприемам като чак толкова голяма работа, но с годините се научих да отговарям на въпроса “Ти откъде си?” с “От Люлин”, което всъщност си е и истината. За това “измъкване” има няколко причини. Първият – така и никога не разбрах защо това е сред първите въпроси, който някой ти задава. (Между другото при среща на българи в чужбина, това дори е първият въпрос, който се задава.) Вторият – така се измъквам елегантно от конфликта и потенциала да бъде сложен в кюпа на софиянците или в този на “селяните”. Да си от Люлин е някак си неутрално – хем си от града, хем си от село. Симпатичен си на едните, защото те съжаляват, симпатичен си и на другите – защото си някак си като тях.

Разбира се, през годините номерът с Люлин не вървеше винаги. Най-неприятен беше опитът ми с колега от Пловдив, за когото понякога имах чувството, че локалният му шовинизъм е по-голям от този на софиянец с наследствена ложа в Народния театър. (По-криви, според мен, са само шовинистите от Копривщица, но те залужават друг текст.) Пловдивчанинът разкри подлия ми план и постоянно се обръщаше към мен с “копеле” и после добавяше – “ааа, забравих, че си от Люлин”.

Окей, оставяме ироничната страна на този текст настрана и се връщаме сериозно в офиса. Без да съм убеден напълно, съм склонен да се съглася, че служителите от провинцията са по-мотивирани от софиянци. Те са и по-отговорни и работят повече. Причините за това със сигурно са много и ако започнем да ги описваме ще затънем в още повече предрасъдъци.

Ако все пак вземем най-поврърхностните, повечето хора от провинцията са напуснали дома си рано, научили са се да поемат отговорност и да се борят с куп неща. Освен това повечето хора имат амбицията да се докажат и да се развиват. За хората от по-малките български градове, пробивът е равен на работа в столицата. За софиянци пробивът по-скоро е свързан с работа в чужбина и мотивацията за голямото доказване започва именно там. Последното, разбира се, е доста глупаво, защото докато чакаш да започнеш да показваш пълния си потенциал, някой може отдавна да те е изпреварил.

Тлеещият конфликт София-провинция води и до мениджърски проблеми, защото да овладееш него си е умение, а и най-малкото мениджърът трябва да е наясно, че такъв проблем съществува. Кажете например на един германски или френски изпълнителен директор, че мениджърът софиянец не мели с мениджърът плевенчанин, само заради мястото на раждане. Той ще погледне доста учудено. Кажете му, че единият работи по-малко мотивирано от другия, също заради мястото си на раждане, и той вече ще е в шок.

Това са много специфични културни особености на България и работната реалност тук и може би в обученията за мениджъри у нас темата трябва да бъде включена. В крайна сметка тези процеси засягат продуктивността на труда, ефективноста и климата на един екип. Съответно е логично да бъдат разглеждани в дълбочина и мениджърите да получават съвети как да се справят с проблема.

Едно потенциално решение е екипите по проекти да се сформират със служители от двата лагера, за да се научат те да работят ефективно заедно. Мениджърът трябва да тематизира конфликта в екипа си, без да е краен, и да показва, че е наясно, че двата лагера не се харесват много-много, като да държи динамиката под контрол. Ако пък иска да действа конкретно, може да организира тиймбилдинг в китно българско селце, за да се сблъскат софиянци с условията там.

По-важното нещо, което трябва да се каже по темата е, че всъщност този конфликт и споровете около него, поне според мен, са излишни и ненужни. Те са родени от комплексите и на двата лагера, които с времето ще изчезнат. Първо, софиянците ще осъзнаят, че светът е динамичен – хората се местят, работят тук и там, в България и в чужбина. Предрасъдъците към българските служители ще ги накарат да разберат колко не са прави.

Хората от провинцията пък с течение на времето все по-малко ще правят нещата, които дразнят софиянци. С вдигащите се доходи те ще качат стандарта си, ще оставят бурканите и пиците на парче настрана.

Роля за изчезването на конфликта трябва да имат и мениджърите. В техните ръце е темата да изчезне от офисите и да мотивират служителите си така, че те да не се цепят и да споделят уменията и мотивацията си, независимо къде са родени.

 

Автор Николай Петрухов

Източник: Списание "Мениджър"

Коментари

НАЙ-НОВО

|

НАЙ-ЧЕТЕНИ

|

НАЙ-КОМЕНТИРАНИ