Държавата на зубрачите

Малко хора си дават сметка какъв огромен товар пада върху българските ученици и какви заплахи крие това за обществото. От тази година първокласниците ще се учат да събират и изваждат числата от 1 до 100, а не до 20, както беше досега. Освен букви, първолаците ще изучават и началата на граматиката. Едва усвоили родната азбука, във втори клас се захващат с английската и се очаква бързо да напреднат с езика.

Но нищо не може да се сравни с пътя на математиката. Четвъртокласници, които се борят за място в специализирани паралелки, полагат изпити със задачи, които биха затруднили осмокласник. Една от по-лесните теми, която се преподава на 10-годишните математически надежди, са Кръговете на Ойлер: в някои университети са предвидени семинарни занятия, посветени на тяхното приложение. А в седми клас по физика изниква законът на Джаул – Ленц.

Истина е - времената са сложни, динамични и трябва да опитаме да предоставим на нашите деца всички възможни знания и умения, които да ги подготвят за бъдещия суров живот. От най-ранна възраст. Но това е само едната гледна точка.

Преди две години направих експеримент: обърнах се към приятели и познати, които живеят в чужбина с децата си и имат впечатления от тамошната образователна система. Попитах ги какво е натоварването в началното училище и ги помолих да го сравнят с България. Отговори пристигнаха от десет страни и разликите бяха повече от приликите.

Това, което обединява другите образователни системи и контрастира с българската, са по-малките изисквания към децата. Някои амбициозни български майки изпадаха в ужас, че в чуждестранното училище „не натискат“ децата да учат достатъчно. Почти навсякъде не се поставят оценки до 10-12 годишна възраст, а някъде и след това. Учителката не заплашва с „Ще ти пиша двойка!“ – текущите оценки се дават в устна форма, например „детето трябва да се упражнява повече да чете с разбиране“.

Виновна ли е географията

Разбира се, в развитите страни се учи много, но на по-късен етап – след 14-15 годишна възраст, когато ученикът вече е избрал към какво да се насочи и учебният план се конкретизира според неговите цели. Но дотогава повече се набляга на социалните компетентности, на работата в екип и на изграждане на базови навици за учене. 

Защо се получава така? В България, която засега не може да се похвали с особени икономически и социални постижения, децата се съдират от учене и придобиват дълбоки и широки познания, на които обществото ни сякаш не може да намери приложение. А в развитите икономики учениците я карат по-лежерно, но там икономиката и знанието процъфтяват.

Отговорът на този въпрос няма да се побере в книга, ще е нужно многотомно издание. Но все пак имам някои предположения. В България се подготвят невероятни ученици, които, за съжаление, най-често се изнасят в чужбина. Нашата образователна система е толкова строга и интензивна, защото някъде дълбоко в сърцата си знаем, че децата ще се борят за място в живота на чужд терен. Правим го уж за тяхно добро – да са равностойни и даже по-добри претенденти за работа на чуждия език, който на другите е роден. Да са толкова компетентни, че да преодолеят недоверието към емигран

Дайте средствата за производство на жените

А развитите страни не подготвят топ кадри за износ, а здрави членове на собственото си общество – и бъдещи попълнения в една добре смазана икономическа машина. За тези страни е за предпочитане да имат адекватни и добронамерени граждани, които не страдат от болни амбиции, вместо свръх-знаещи и свръх-можещи невротици.

Типичен коментар на българска майка, чийто дете учи в начално чуждестранно училище, гласи: „Ама те не правят нищо там“. В някои случаи дори се налага учителят официално да забранява на българския родител да дава „извънкласни задачи“ на детето си. В резултат от това ученикът свиква да общува, да създава приятелства, да участва в екип. Ако прояви талант, своевременно ще бъде насочен в съответната област.

Но ако бъде просто един обикновен ученик, той няма да се третира като издънка, а ще може да избере професионална насока, която отговаря на неговите възможности и характер. И ще получава отлично заплащане, ако работи по специалността, добита в средното училище. В крайна сметка, не е възможно едно общество да се състои единствено от топ-програмисти и професори по лингвистика.

Редно е да се гордеем с интелектуалните постижения на българските ученици. Но доколко е ползотворна свръх-амбицията в образователната ни система, щом вътрешната й логика е да подготвя отлични кадри, предназначени за износ в чужди икономики? Докато преследваме образователни постижения, не забравяме ли, че училището има за цел да подготвя не толкова „кадри“, а хора?