Затвори
нашите сайтове - сп. Мениджър сп. Обекти Мениджър на годината Новите родители Зеленият кръг

Екологичната интелигентност

334

Юлиан Попов

Снимка Юлиян Донов

Има няколко популярни теории. Едната твърди, че Земята не може да поеме нарастващото население. Трябва да ограничим раждаемостта. Друга теория твърди, че ресурсите са ограничени. Трябва да намалим употребата им, иначе скоро основни неща, петрол, редки метали и други ще свършат. Трета теория твърди, че сме много алчни, ненаситни. Трябва да сменим системата и да спрем икономическия растеж. Четвърта казва, че някои са се разраствали, трябва да спрат да растат и цапат и трябва да помогнат на другите, които са бедни, да се разраснат, да поцапат малко и когато настигнат богатите държави, тогава да спрат. Има и други теории.

Всички тези теории формират сериозни политически решения, разпределят милиарди, понякога водят до конфликти, понякога и до войни. Всички те имат своите основания, но също така всички те са погрешни.

Нарастващото население не е непреодолима пречка. Много по-сериозен проблем е нарастващата консумация. Но и той е решим. Теорията за границите на населеността на Малтус, която кой знае защо така озверено се критикуваше в годините на комунизма, се опровергава от икономиката и технологиите. Освен това темпът на нарастване на населението се забавя и някъде около 10 млрд. вероятно ще спре. Много страни по-скоро страдат от свиващо се население, България например, отколкото от пренаселване.

Теорията за свършващите ресурси също се появява периодично, а впоследствие се опровергава. През 1865 г. британският икономист Уилиам Джевонс пише известния трактат “Въглищният въпрос”, в който изчислява, че британското световно надмощие е ограничено от изчерпаемите ресурси, предимно въглищата. Според Джевонс, въглищата скоро са щели да свършат и с това е щяла да приключи и силна Британия. Само допреди няколко години особено популярна беше т.нар. peak oil теория, според която нуждите от петрол скоро трябваше да надхвърлят възможните открития, което съответно трябваше да доведе до световна икономическа криза и тежки, включително военни, конфликти. Сега виждаме ясно, че нито въглищата, нито петролът, нито газът са на свършване. Това не означава, че петролната ера няма да свърши някой ден, но не защото петролът свършва. Или както остроумно беше казал Ахмед Заки Яамани, бивш министър на петрола на Саудитска Арабия, каменната ера не е свършила, защото са свършили камъните, и петролната ера няма да свърши, защото ще свърши петролът.

Що се отнася до човешката ненаситност, до това, че не можем да растем безкрайно, че трябва да не се стремим да увеличаваме брутния си вътрешен продукт, въпросът често придобива силно идеологичен оттенък. Амазон прелива от книги за края на икономическия растеж, темата е любима по икономически конференции и много тинк-танкове се упражняват периодично върху нея. По-разумно е обаче да се замислим дали включваме в сметките всички вреди, когато изчисляваме дадена икономическа дейност. С други думи, въпросът е счетоводен и има своето решение. А растежът продължава.

Твърденията пък за това как бедните трябва да цапат, за да растат са също доста примитивни. Те главно се лансират в международни преговори, когато някои правителства искат да получат облаги срещу климатични ангажименти или когато дадена индустрия иска да удължи експлоатацията на активите си. Идеята “трябва да сме богати, за да сме чисти” е популярен лобистки подход, с който се избягват ангажименти, а често се нанасят и дългосрочни икономически вреди, заради натрупването на сметки или мърсотия, която трябва да се чисти и заради драматично забавени иновации и реформи. Това се случи например с надпреварата между Европа и Китай в сферата на батериите и електромобилите, Китай избяга много напред.

Ако всички тези, да ги наречем радикални, теории, са невалидни, тогава трябва ли да се тревожим? Да, трябва.

 

Радикалните екологични теории имат своето рационално основание

Така както теорията за плоската земя е напълно рационална ако се грижиш за една нива или строиш магистрала, така и предположението, че ресурсите свършват или че повече хора цапат повече си имат своите основания. Те всички се опитват по един или друг начин да решат въпроса как човек трябва да се отнася към околната среда. Онова, което им липсва е времеви, пространствен и морален хоризонт. Те често генерират основания за конфликти, ненужни икономически ограничения, дори и тягостни политики, като зловещата китайска политика за едното дете.

Тези теории често се провалят и дори  нанасят щети на икономиката, развитието, здравето. Под различни форми те ограничават достъпа до природната среда, като същевременно водят и до неоснователен натиск върху нея.

Докато се чудим коя радикална теория да си изберем, на нас ни се случиха няколко неща, които не могат да бъдат пренебрегнати. Светът се глобализира. Всички точки са свързани. Значително намаля бедността. През последните 25 години 2 милиарда напуснаха състоянието на крайна бедност. Светът постигна политическо съгласие за риска от промяната на климата. Населението на Земята продължава да расте, макар и със забавен темп, а консумацията расте още повече. Всеки на почти всяко място по света може да има достъп до мобилен телефон и електричество.

Разумното заключение е, че светът не е на прага на катастрофа, но натискът върху природната среда се увеличава и усложнява. И ние трябва да намерим начини да се справим с него.

Решението не е в радикален отказ, а в умно управление на ресурсите и процесите. Децентрализацията на политическото управление и на икономическите процеси налагат и нов подход към околната среда. Безцеремонното нахлуване на социалните медии във всекидневието ни и в политическите решения също създават тежък управленски проблем. Демократичните и авторитарните управи трябва да се съобразяват с мрежи, чийто основен порив е да всяват паника и привличат мигновено, но краткотрайно внимание.

Тук се появява острата нужда от висока екологична интелигентност. Ние трябва не само да знаем повече за околната среда, не само да получаваме коректна информация, не само да имаме компетентен кмет или министър, но и да мислим добре за нашето поведение и как то се отразява на природната среда. В един глобализиран, децентрализиран и забогатял свят ангажиментът за средата трябва също да бъде глобализиран и децентрализиран. И задълбочен. С други думи, ние всички трябва да мислим за средата и да не очакваме, че някой друг разполага с решение, че когато съсипем едно парче земя, можем да се преместим на друго или че кметът трябва да изчисти въздуха, докато ние издуваме старата си дизелова кола, на която отдавна някой е махнал филтъра. Трябва да знаем какво е фина прахова частица, какво причинява тя, какво е серен диоксид, защо не трябва да го дишаме, какво е въглероден диоксид и какво е метан, какво може да направи едно дърво и колко енергия ни трябва, за да произведем един тон цимент.

Няма нужда всички да сме инженери, физици или химици или да имаме докторати по метеорология, но трябва да можем да се ориентираме в лавината от научни, наукообразни, псевдонаучни и агресивно недобросъвестни твърдения. Трябва да можем да не се хващаме лесно на приказки за това как българин е открил квантов генератор, който ще произвежда енергия от нищото или как климатът се променя значително защото Земята се е завъртяла на криво или заради неясни цикли на слънчевата активност.

Показателен е например феноменът гражданска наука, за който много се говори напоследък, особено във връзка с гражданските наблюдения на качеството на въздуха. Децентрализираното, но координирано наблюдение на фините прахови частици доведе до промени в българското законодателство и поредица управленски мерки. То също доведе и до значително по-добро масово разбиране на феномена замърсен въздух. Сега много хора са не само информирани кога въздухът е мръсен, те знаят и как да реагират на данните, разбират риска, ограниченията на възможните действия, техния собствен принос към проблема и към неговото решаване. Множество хора придобиха екологична интелигентност по отношение на въздуха. Това трябва да се случи с генната модификация, биохраните, горските масиви, биоразнообразието, почвите, водите.

 

Екологичната интелигентност е нещо отвъд образоваността

Трябва да се научим информирано да мислим за средата, да не се поддаваме на катастрофични сценарии, но и да не отвръщаме глава от тежките проблеми, които нашата консумация създава. Как да я постигнем?

Има три фактора, които трябва категорично да се преобразят: образование, изследвания и гражданска ангажираност.

Разбира се, не става дума за чиновническия инстинкт да въведем още един час по екология в четвърти клас. Образованието е комплексна система и обхваща както формалното училищно образование, така и продължаващото обучение, вътрешнофирменото обучение, медиите. Важни са стандартите в основните науки, физика, химия, стандартите на езиковата и математическа грамотност, които днес в България са много ниски, география, спорт. Националните медии, чиято основана функция би трябвало да бъде коректно информиране и образование, трябва да поемат своята образователна мисия. Тя сега напълно отсъства от тях. Да, екологичната интелигентност зависи от общата образованост. Но не само.

Трудно в една страна може да развием висока екологична интелигентност без сериозни научни изследвания. Днес България е на последно място в Европа по дял от БВП, който финансира научни изследвания. Този нисък дял не означава просто по-малко открития или патенти, свързани с околната среда, той има системен ефект. Мизерното финансиране означава, че когато една медия търси компетентен коментар, тя трудно ще намери подходящия човек; че качеството на учебниците е по-ниско; че обучението на учителите е по-слабо; че правителствените решения не са достатъчно информирани. В крайна сметка, че цялата обществена среда страда от недостиг на талант, анализ и сериозна информация.

Третият фактор за развитието на екологичната интелегентност е гражданска ангажираност. Това е може би фактор, който в най-малка степен се поддава на управление. В България околната среда е все пак сфера, в която гражданската активност е относително висока. Но гражданският протест не е достатъчен. Необходима е също позитивна гражданска ангажираност, развитие на гражданската наука, градското земеделие, асоциирането на граждани с интереси в биоземеделието, цветарството, пчеларството и други сфери. Думата кооператив беше тежко извратена в епохата на комунизма. Онова което обаче ни е необходимо е модерно, или традиционно, кооперативно движение, създаване на енергийни кооперативи например.

Трите фактора са взаимосвързани. Образованието подтиква гражданската активност, научните изследвания тласкат напред образоваността, гражданската активност подкрепя политическия и бизнес избор за по-значително и по-адекватно финансиране на научните изследвания. Заради тази системна обвързаност, човек не знае откъде да започне. Затова пък и каквото позитивно да направим, дали е квартален клуб на пчеларя, екскурзия за децата в планината, да засадим дърво  или да направим дарение за екологична инициатива, ние тласкаме напред или поне поразмърдваме малко системата. Но е необходимо много повече.

България се нуждае от национална стратегия за екологична образованост, подкрепена със средства и ангажираност на гражданите и бизнеса, ако искаме да сме страна, в която околната среда, икономиката и качеството на живот са хармонично свързани и, казано съвсем просто, ако в крайна сметка искаме да живеем добре.

 

Автор: Юлиан Попов
още от Лица
20
Четвъртък
Юни