Прекрасни откъси от произведенията на Димчо Дебелянов

„Един човек, който не обича родно място и не пази скъпи спомени за него - той е изгубен човек”, казва големият български поет Димчо Дебелянов, чиято 130-годишнина от рождението честваме днес.

Роденият в Копривщица Дебелянов е автор на лирични и сатирични стихотворения. За краткия си земен път е оставил за поколенията прекрасни стихосбирки, като „Посвещение”, „Спомени”, „Под тъмни небеса”. Димчо Дебеляно загива на фронта по време на Първата световна война едва на 29 години.

По случай годишнината ще ви припомним няколко откъса от негови произведения.

„На таз, кoято в нощи мълчаливи

кат призрак свят дохожда в моя кът

и нов живот ми в жилите разлива

и с райска сладост пълни ми духът!

На таз, коя вирее ми в сърцето

и кат звездица в тъмний мрак сияй,

и мойта лодка води сред морето

на щастьето към светлий хубав край!

На таз, коя зарита в скръб безкрайна,

кога в борбата падна аз сломен,

на моят гроб ще дойде в нощ потайна

сълзици да пролее зарад мен!”

- Из „Посвещение”

***

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

- из "Да се завърнеш в бащината къща"

***

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? -

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

- из "Помниш ли, помниш ли тихия двор"

***

Когато нощ се спусне над земята

и морний ден в незнаен край замине,

самин кат плаха сянка в тъмнината

заскитвам аз сред тъмните градини.

И дълго вслушан с трепет непонятен

в словата на кристалното мълчанье,

аз спомням за деня си невъзвратен

и пролетното слънчево сиянье.

Предчувствье смътно болен дух обзима,

избликва кръв из цъфналите рани

и пламва мъката неугасима

зарад искрите, рано разпиляни.

Тогава морен спирам край фонтана

и плача с тях - те мойта скръб дозели, -

оголени върби през есен ранна

и кипариси в сън чела навели.

- из "Когато нощ се спусне над земята"

***

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!"

- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. -

Аз искам да те помня все така...

- из"Аз искам да те помня все така"