Силни мисли на Светлин Русев от последното му интервю в „Мениджър”

Дни преди да ни напусне големият български художник Светлин Русев даде на Ива Йолова голямо интервю за новия брой на сп. „Мениджър”, който ще излезе от печат идната седмица. В него той говори открито за живота, творчеството и изкуството. Големият българин си тръгна от този свят днес на 84 години.

Светлин Русев е роден през 1933 г. в плевенското село Върбица. Завършва специалност „Живопис” в Националната художествена академия в София при проф. Дечко Узунов. Преподава в същото висше училище, а от 1975 г. е професор. В периода 1973-1985 г. е председател на Съюза на българските художници. След това 3 години е директор на Националната художествена галерия. Депутат от 7. Велико народно събрание. Действителен член (академик) на БАН от 2003 г. Носител на държавната награда „Паисий Хилендарски”. Живописец монументалист с множество самостоятелни изложби в България и чужбина, един от най-ярките съвременни наши творци.

В памет на Русев, от интервюто на Ива Йолова с големия художник, подбрахме няколко силни откъси, които да споделим с вас.

„Съдбата е избрала това място и време за нас и сме длъжни да го изживеем достойно и със смисъл, смята големият ни творец”

***

„Светът на изкуството е единен и цялостен не с налагането на пиар ценности, а със своята духовна национална различност. „Глобализацията” в изкуството отвори вратите на произвола, на дирижирания пазар и критерии. Какво ще остане, какво ще бъде спасено или погребано - това е друга тема.”

***

„Светът на изкуството е противопоказен на омразата и агресията.”

***

„Всяко изработване на нова ценностна йерархия ще обслужва тези, които са я изработили.”

***

„Съдбата като че ли ни е запазила някаква непредвидима битка дори и когато нямаме барикади.”

***

„Колкото и малък да си, си създаден единствен и твоят дълг е да осъзнаеш и съхраниш тази неповторимост.”

***

„В нашата история имаме достатъчно спечелени битки, за да се чувстваме горди, но и достатъчно загубени войни заради държавническа и партийна некадърност и недалновидност. Дори обявихме война на Америка и Англия, а един наш бивш руски зет щеше да съди Съветския съюз. Майка ми, невярваща на очите си за това, което виждаше, учудена казваше: „Какво стана с тези хора, като че ли измяната ги хвана!”.

***

„Все още се надявам, че светът е обречен да оцелее. Но кой и какво ще остане след това оцеляване, не смея да мисля. Равносметката днес е ужасяваща. Като че ли нищо от оварваряването на човечеството не се е променило. Идеи, вяра, религии, разрушени култури, войни, жертви, груби интереси... Създаването на живота е обезсмислено. Какъв е смисълът и цената на човешкия живот?! Разумните отговори звучат днес наивно и анахронично. И все пак се надяваме! Но на какво?”