Защо някои хора обичат тъжни песни, а други не

Не е рядкост тъжни песни като "Someone Like You" на Адел да оглавяват класациите в поп музиката, но това не е новост. Мрачните композиции като Реквиема на Моцарт са трогвали любителите на музиката в продължение на векове, пише проф. Туомас Еерола, преподавател по музикална когниция от Университета Дърам в The Conversation. 

Но насладата от тъмната музика е нещо парадоксално – правим всичко възможно, за да избегнем тъгата във всекидневния си живот. Защо тогава в изкуството можем безопасно да преживяваме теми като скръбта и загубата, да им се наслаждаваме и възхищаваме? 

Това отдавна озадачава учените и едва в последно време започнахме да добиваме представа за причините да се наслаждаваме на музиката. Съвсем наскоро мои колеги и аз проведохме изследване, публикувано в Frontiers in Psychology, което установи защо някои хора обичат тъжната музика повече от други. И това има общо с чувството на емпатия. 

На базата на обширни по-ранни изследвания знаем, че чувствата, които хората изпитват, когато слушат тъжна музика, попадат в различни категории. 

За едни тъжната музика задълбочава и засилва чувствата на мъка и загуба – емоции, свързани с лични събития и спомени. Тези преживявания са далеч от приятни и следователно не обясняват парадокса.

За други тъжната музика носи чувство на меланхолия – чувство, което бихте имали в дъждовен ден, след като любимият ви отбор е загубил. 

Най-любопитният тип преживяване обаче е при хората, които се трогват и смятаме, че това е в основата на очарованието, което крие тъжната музика. Това преживяване е трудно да се опише с думи, но често е силно и свързано с наслада. Не всички обаче са способни да го изпитат. Кои са тези хора?

Интуицията ни казва, че хората, които лесно изпитват емпатия, се трогват най-силно от тъжната музика. За да проверим тази хипотеза, събрахме национално представителна извадка от 102-ма души за експеримент със слушане. Пуснахме им парче с тъжна инструментална музика "Discovey of the Camp" на Майкъл Кемен, което беше непознато за повечето участници. 

Причината да изберем инструментал, и то такъв, който е малко вероятно участниците да са чували по-рано, беше за да избегнем всякакви външни източници на емоции, като спомени, свързани с дадена мелодия или тълкуване на текста. С други думи, искахме да сме сигурни, че емоционалната реакция на участниците ще бъде към самата музика. 

Слушателите е трябвало да разкрият и друга информация, включително и колко са склонни са да потъват в носталгия, какво е понастоящем тяхното настроение, здраве и качество на живот. 

Преживяванията, които хората споделиха, свързани с чутата музика варираха от чувство за спокойствие и затрогване до нервност и безпокойство. Участниците, които са били трогнати, докладват за интензивни, приятни, но същевременно тъжни емоции. 

От голямо значение беше, че открихме, че хората, които са трогнати от композицията, са същото така с високо равнище на емпатия. И напротив, хората с ниско ниво на емпатия почти не докладваха да бъдат развълнувани от музиката. 

Още повече, резултатите ни показват, че ключът към удоволствието е способността да бъдем съпричастни с тъжните емоции, изразени от музиката, но също и способността да се саморегулираме и дистанцираме в процеса на това. Този специфичен компонент на емпатията е известен като „емпатична загриженост“. Токато съчувствието означава да отговориш на нечия емоция, изпитвайки подобно чувство, емпатичната загриженост означава същевременно да чувстваш нежност, състрадание и съпричастност към тях. Тази специфична черта прогнозира дали участниците докладват затрогване от тъжната музика. 

Изследването допринася към трупащите се научни свидетелства, които сочат, че оценяването на музиката е свързано със социалната когниция. Хората, които са чувствителни и готови да съчувстват на нещастието на другите по някакъв начин получават възнаграждение за това. Има и хипотеза защо е така. Това възнаграждение може да е биохимично – всички сме преживявали чувството на облекчение и спокойствие, когато „се наплачем добре“. Това се дължи на коктейл от химични вещества, задействани от плача.

Скорошна хипотеза предполага, че дори фикционалната тъга е достатъчна да заблуди организма ни, за да задейства подобна реакция, предназначена да смекчи психичната болка, с която е свързана истинската загуба. 

Тази реакция се задвижва от хормони като окситоцин и пролактин, които предизвикват чувство на уют, топлина и леко удоволствие в нас.

Тази комбинация от хормони вероятно е особено силна, когато се извади реалната загуба и тъга от уравнението – което често се случва с тъгата, предизвикана от произведенията на изкуството. 

Възможно е и ефектът да е предимно психологически, при който хората, които си позволяват да бъдат емоциално потопени в тъжната музика просто упражняват пълния си емоционален репертоарар по начин, който сам по себе си е възнаграждаващ. 

Способността да разбираме емоциите на дргугите е жизнено важна за придвижването в социалния свят, в който живеем и следователно упражняването на тази способност би трябвало да носи възнаграждение – заради еволюционната си значимост.

Музиката може да се сравни със силен наркотик. Ако емпатията превръща този „наркотик“ в болка или удоволствие, няма ли възможност музиката да се използва, за да научи хората да бъдат по-емпатични?

Все още не знаем, въпреки че музикалната терапия обикновено се използва за рехабилитация на хора с емоционални разстройства като депресия и ниско самочувствие. Разбирането на емоционалната трансформация, предизвикана от тъжната музика е първа стъпка в тази посока.

Източник: Science Alert, Obekti.bg