Как се стигна до конфликта за Йерусалим

Как започва спорът за Йерусалим?

Днешният конфликт за разделянето на Йерусалим, свещен град за трите големи монотеистични религии – юдаизма, христианството и исляма, датира от времето на разпада на Османската империя в края на Първата световна война.

Британският мандат за управление на Палестина със столица Йерусалим одобрява от 1917 г. „създаването на национален дом за еврейския народ“ върху част от територията. Този документ е известен като „Декларацията Балфур“ по името на тогавашния британски секретар на външните работи Артър Балфур.

През 1947 г. ООН разделя Палестина на две държави – арабска и еврейска. Йерусалим е изключен от този план и трябва да премине под контрола на ООН, която гарантира свободен достъп до светите места.

През 1949 г. обаче, след края на британския мандат и след първата война с арабските страни, Израелската държава премества столицата си Тел Авив в Западен Йерусалим. След войната от 1967 г. и завладяването на източните квартали, населени с палестинци, Израел обявява Йерусалим за „неделима и вечна“ столица. През 1980 г. израелският кнесет определя града като „обединена столица“. Нито една друга държава не признава Йерусалим за израелска столица.

Според ООН окончателният статут трябва да бъде определен с преговори между израелците и палестинците. Те също искат Йерусалим да бъде столицата на Палестинската държава, към която се стремят.

Каква е ситуацията в момента?

Йерусалим до днес е разделен на две. Западната част, където се намират израелските институции – парламентът, повечето министерства и централната банка, е почти изцяло населена от евреи (290 000 от 300 000). Източен Йерусалим, за който претендират палестинците, има население от почти 500 000 души - 60% са араби, 40% са евреи. Там се намира и Старият град, в който са свещените места за трите големи религии.

От години Израел обаче насърчава колонизирането на Източен Йерусалим чрез строителството на жилища в предградията на града и заселването на ортодоксални евреи, за да си осигури територии в арабските квартали и да попречи на приемствеността между Източен Йерусалим и останалата част от палестинските територии и Западния бряг.

Какви са последиците от решението на Тръмп?

Като признава Йерусалим за столица, американският президент отговаря на старо искане на Израел, без да се съобразява с палестинците. Тръмп се въздържа да говори за разделяне на града, с което Израел не е съгласен.

Извън символичната си тежест, последица от изявлението му е преместването на американското посолство в Йерусалим. Сега то е в Тел Авив, както и останалите посолства.

Тръмп всъщност не прави нищо друго, освен да приведе в действие решение, гласувано от Конгреса през 1995 г. и систематично отлагано на всеки 6 месеца от предшествениците му в Белия дом именно заради опасенията от последиците. Тръмп беше обещал преместването на посолството по време на кампанията и искаше да удържи на думата си.

Признаването на Йерусалим за столица застрашава ли мирния процес?

САЩ играеха централна роля на посредник в палестинско-израелския конфликт от 40 години. Те са близки с Израел и го подкрепяха решително по време на израелско-арабската войни през 1967 и 1973, оказват значителна помощ и сега. Предшествениците на Тръмп обаче бяха избрали ролята на „честен брокер“ в опит за улеснят диалога между двете страни.

Тръмп обяви, че може да разреши конфликта и натовари зет си Джаръд Къшнър да засили контактите с арабските  съюзници на САЩ – Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет. Но трите държави не могат да не осъдят решението на САЩ за статута на Йерусалим, където се намира третото най-свято място за мюсюлманите – джамията Ал Акса.

Палестинците вече се съмняват дали да продължат мирния процес, който не им е донесъл никакъв резултат.

Какво могат да направят палестинците?

Възможностите за маневри на палестинските власти, които администрират Западния бряг, са ограничени. Те могат да обърнат гръб на САЩ и да напуснат мирния процес, но САЩ са източник на сериозно финансиране за бюджета им. Палестинският президент Махмуд Абас може да предприеме дипломатически или правни инициативи пред международните институции, ООН или Международния наказателен съд.

Палестинските власти могат освен това да прекратят координацията в областта на сигурността с Израел, както вече се случи за кратко това лято. Но така ще загубят част от контрола си върху Западния бряг, където се опитват да неутрализират влиянието на Хамас, ислямисткото движение, което управлява в ивицата Газа, и на салафитите.

Привидно обединени, палестинските фракции отправиха общ призив за демонстрации срещу решението на САЩ за Йерусалим. В четвъртък Хамас, която никога не е вярвала в мирния процес, призова за „нова Интифада“, сравнима с бунтовете през 1987 и 2000-та година.

Първата интифада е обявена 20 години след Шестдневната война през 1967, когато Израел окупира Източен Йерусалим, Западния бряг и ивицата Газа. Ръководени от Ясер Арафат, лидер на Фатах, палестинските организации започват въоръжена борба и извършват множество саботажи и нападения.

Но интифадата не е дело на палестинските организации в изгнание, а спонтанно избухване на палестинците от окупираните територии, станало известно като „войната на камъните“. Паралелно се организира пасивна съпротива, която включва бойкот на израелските стоки, отказ от плащане на данъци, общи стачки.

През 1993 „войната на камъните“ приключва с подписването на Споразумението от Осло между премиера на Израел Ицхак Рабин и Ясер Арафат, който през 1996 г. стана президент на Палестинското управление.

Какви ще са размерите на мобилизацията на палестинците ще се види днес, след голямата петъчна молитва.

По публикации във "Фигаро" и "Монд"