България, видяна отвън и Българията, която е отвън

 Веднага след края на комунизма у нас стана ясно, че само oколо един процент от българското население е виждало света оттатък  Желязната завеса. През 80-те години нямаше интернет, така че нашите познания за Запада бяха оскъдни и най-често от втора ръка.  Съответно и хората на Запад почти нищо не знаеха за нас. Освен че България е

най-послушния васал на Съветския съюз. Голямата българска диаспора започна да се формира едва през последните две десетилетия, след оставката на Тодор Живков и падането на Берлинската стена. Докато населението на България намалява, броят на българите, живеещи в чужбина, по предположения, идващи от Агенцията за българите в чужбина, е някъде между три и четири милиона. Това е половината от броя на хората в България! Само в Съединените Щати се предполага, че живеят постоянно около 300 000 българи, 100 000 от които в Чикаго.

От друга страна, Чикаго е наричан “най-големият полски град в света след Варшава“ поради необичайно високия процент на американци от полски произход, които  живеят в този град. Поляците, руснаците, сърбите са създали своите диаспори много по-отдавна от нас. И почти всички останали европейци. За тях не е толкова странно, колкото за нас, крушата да падне по-далеч от дървото. В днешния глобален, пост-модерен и пост-индустриален свят границите падат,

далечните места се приближават, мобилността на хората е такава, че дори когато не живеят постоянно някъде, понятието за едноетнична нация  става все по- условно. Представата за нацията  като население от специфична етническа група, концентрирано в някаква исконно родова, свещена територия, обградена от крепостна стена (или телена мрежа с ток) е не само отживелица, но и нещо вече непостижимо. (Изключение прави може би само Северна Корея.)

Но дали разпиляването на хората – този неизбежен аспект на глобализацията може да бъде повод за националистически терзания и опасения, че нацията изчезва? Ако се поучим от опита на народите, отдавна пръснали се по света, като ирландците, поляците, евреите, ще гледаме по-спокойно на нещата. Народите с големи диаспори не само, че

не губят своята идентичност, не само че не се претопяват в други, но напротив, като че ли стават по-резистентни и запазват по-добре своя уникален културен облик. До голяма степен полската култура през 19. век, когато не е имало Полша, а дори и руската през 20. век след Революцията, е създавана от емигранти в Западна Европа и Америка. В Съединените Щати ирландците, например, са близо 10 пъти повече, отколкото в Ирландия.  Да не говорим за  евреите.  Еврейската идентичност е оцеляла през хилядолетията, без изобщо да е била базирана в собствена национална държава.

Освен че национална култура може да се създава отвъд границите на националната държава, диаспората помага за популяризирането  на културата на "старата родина+ по света. От личен опит мога да кажа, че когато живеем в чужда страна, ставаме много

по-големи патриоти, защото "българин" там е част от нашата лична идентичност. Което не е така в България, където всички сме българи. Освен ако съзнателно не са решили да се претопяват, като откъсват децата си от техния корен ( което рядко се случва), българите в Америка са големи патриоти – веят български флагове, ходят редовно в българските черкви, слушат българска народна музика, създават български неделни училища, вестници, радиопрограми. Същевременно българите в чужбина са граждани на света, които не страдат от патриотарско тесногръдие. Българите в Америка са и българи, и американци. Диаспората допринася

за културния имидж на страната. Големи източноевропейски поети като Васко Попа и Збигнев Херберт се радват на изключително уважение и популярност в САЩ, защото са много добре преведени от двама големи американски поети, съответно от сръбски и полски произход – Чарлз Симич и Чеслав Милош. От началото на 90-те години на миналия век, с нарастването на нашата диаспора в САЩ, редица български писатели също се установиха да живеят там. За 13 години и аз бях един от тях. Освен писателите-имигранти от преди 10 ноември, като Атанас Славов и Любомир Канов, сега в САЩ живеят Владислав Тодоров, Милена Фучеджиева, поети като Георги Белев, Кирил Мерджански, Любомир Николов, Катерина Стойкова, Димитър Кенаров. Сто на сто пропускам много други имена. До неотдавна у нас беше широко разпространено схващането, че добра литература и особено поезия може да се пише

само на “майчиния език”. Но това не е вярно. Има изобилие от примери за двуезични големи писатели – от Джозеф Конрад, през Самюел Бекет до Владимир Набоков. Между поетите, достатъчно е да споменем лауреатите на Нобелова награда Чеслав Милош и Йосиф Бродски. И не само през 20. век – винаги в историята от Рим до Русия, от Австро-Унгария и Османската империя до Съединените Щати и Индия голяма част от населението в имперските и многонационални държави е било дву- или триезично. Такива са били и българите до 19. век и по време на Възраждането. Така че – нищо ново под слънцето в това отношение.

Бих могъл да споделя известен личен опит като автор, пишещ на два езика. В последната ми българска книга «Любов и смърт»  има няколко стихотворения,  писани първо на английски и публикувани във втората ми американска книга «The Rainbow Mason». Твърдението на Робърт Фрост, че поезията е това, което

се губи при превода,  е само донякъде вярно. Разбира се, всеки превод създава продукт, който, независимо от качеството си, се различава от оригинала. Между думите и словосъчетанията в два езика  никога няма пълна еквивалентност. Но наистина непреводима е само тази поезия, която изцяло разчита на музиката на оригиналния език, на рими, алитерации, звукопис. Или на игри на думи.  Поезията, която разчита повече на визуалното, образната и метафорична поезия, е по-лесно преводима. Вече споменах сръбския поет Васко Попа. Неговата образна минималистична поезия, в която няма рими и други музикални атрибути, звучи чудесно на английски. Както и други двуезични български поети, аз напълно се отказах от римите и непреводимите игри на думи в Америка. Изградих си един изчистен образен стил, който запазих в поезията си  и на български език сега, след завръщането ми в България. Двуезичността

винаги ни помага в писането, и в мисленето бих казал – независимо на кой език пишем или мислим. Когато отидох в Щатите, през 90-те години, срещнах симпатия към себе си и България и никакви предубеждения. Мисля че причините бяха две: първата, и най-важната, беше спасяването на българските евреи от Холокоста, факт, добре известен на всички евреи по света. Книгата на М. Барзоар  «Beyound Hitler's Grasp» («Отвъд хватката на Хитлер»)  , която стана много популярна по това време, изигра доста голяма роля за положителния имидж на България в САЩ. Другата причина за това добро отношение към нас бяха, уви, югославските войни. Американците всеки ден гледаха по телевизията картата на пламтящата и пукаща се по шевовете Югославия. Виждаха, че тя граничи с България. И научаваха, че в източната съседка на «балканизираната»  държава на Милошевич

има етнически мир. (Добре е нашите войнстващи националисти да разберат, че ксенофобията им само пречи на имиджа на България по света.) Американците, като нация създадена от имигранти, по принцип са по-добре настроени към чужденците от западноевропейците. Но мисля, че сега, когато страната ни е интегрална част от Европа, ние сме доста по-добре третирани и в Западна Европа. Проблемът си е в нас. Други нации, като евреите например, са сплотени и винаги са си помагали, дори и когато не са имали независима и свободна «стара родина». А у нас като че ли най-популярният и вечно актуален виц е вицът за българския казан в Ада, на който не му трябват дяволи да го пазят, защото

грешниците сами се дърпат един друг за краката. Всеки е срещу всеки. Може би и затова, за разлика от сърбите, гърците и турците, ние още нямаме Нобелов лауреат, който пише на български. Но нещата се променят. Има вече много млади хора, които живеят по света, чувстват се граждани на света, а същевременно обичат България и работят за България – било като създатели, било като популяризатори на българската култура. Да не говорим за науката, спорта и бизнеса, които по-лесно преодоляват националните граници.

Владимир Левчев, текстът е публикуван в списание „Мениджър”