На мястото на суперсилите идват функционалните обединения на държавите

Вече е невъзможно да се определи разделителна линия, да се посочи критерий за всички граници на конфликтни зони, които разделят съвременния свят. Двуполюсният модел между САЩ и Съветския съюз ни предпази от ядрен холокост и в дългосрочен план направи възможно постигането на огромни промени в международната политика по мирен път.

А сега направете сравнение със съвременния свят. Центърът вече е изместен от Атлантическия към Тихия и Индийския океан. Обединението на Европа е напреднало значително. Европейският съюз е намалил значението на суверенната държава, въпреки че все още не се е утвърдил в сърцата на хората в Европа. Става все по-трудно политиките да се формират въз основа на национални интереси и специфични стратегически приоритети на отделните държави-членки. Америка

все още се смята за световна суперсила, но едно ново предизвикателство поставя под въпрос международния ред, основан върху западната концепция за суверенна държава. Предизвикателството, с което западната държавна система не може да се справи: възникването на радикалния ислямизъм. Той отхвърля установената представа за суверенитет и се стреми към универсална система, която обхваща целия мюсюлмански свят.

Държавите в Азия имат ясна национална идентичност, изградена в многовековна история и „национален интерес“. Китай, например, обяви редица „съществени интереси“, които не подлежат на преговори. Индия не е толкова открито категорична, но отношенията й с другите страни в региона приличат повече на отношенията в Европа от началото на 20 век, вместо на европейските тенденции през 21 век. При тези обстоятелства, класическата концепция за колективна сигурност е трудно приложима. Идеята, че всички държави споделят един общ интерес да запазят мира и че една добре планирана международна система чрез своите институции може да мобилизира международната общност е опровергана от опита, който вече имаме. Днес е много трудно да се намери обща идентичност или убеждения, които да обединят държавите достатъчно ефективно по основни въпроси на международната политика, включително по въпроса за разпространението на ядрените оръжия.

САЩ и някои от съюзниците им разглеждат този въпрос като технически проблем – предлагат средства за предотвратяването му и международни санкции. Съседите на Иран и Корея имат друго, по-политическо и геостратегическо разбиране. Те почти винаги споделят нашата загриженост за това колко е важно да се предотврати разпространението на ядрени оръжия в близост до техните граници. Китай в никакъв случай

не желае за съсед една Корея или един Виетнам, които притежават ядрени оръжия. В същото време Китай сериозно се тревожи за развитието на политическата обстановка в Северна Корея и Русия. Прекалено много вражески армии са навлизали в Китай през пътя покрай реката Ялу. Индустриалните центрове на Манджурия са твърде близо, за да може Китай да пренебрегне рисковете от криза по границата с Корея или ескалиране на конфликта от Иран към ислямските части на Русия. Ето защо готовността на Китай да приложи натиск за неразпространяване на ядрени оръжия е ограничена и не е достатъчна, за да постигне съществен ефект. Същото е и с ядрената програма на Иран – Китай и Русия вземат мерки, но все пак внимават да не засегнат търговските си интереси.

По този начин идеята за колективната сигурност започва да се пропуква отвътре. Едно десетилетие на преговори под патронажа на ООН в Корея и Иран не доведе до никакви съществени резултати, още по-малко до спиране на ядрените им програми. Преговорите се превърнаха в метод, който печели време, а не решава проблема.

Времето не е без значение. В крайна сметка след изтичането на определен период, международната общност няма друг избор освен да предприеме решителни мерки или да приеме, че ядрените оръжия ще продължат да се разпространяват по света. И тогава ще трябва да си дадем сметка какъв ще бъде този свят и какви ще бъдат сферите на влияние в него. Друга пречка към общата политика за сигурност е, че

най-разрушителните оръжия, които съществуват в момента са, до известна степен несъизмерими със ситуацията в съвременния свят. Двете ядрени суперсили – Русия и САЩ – са разработили изключително скъпи стратегически програми, които на практика не съответстват на съвременните военни предизвикателства в света. В нито една от войните след края на Втората световна война не са били използвани ядрени оръжия.

По време на Студената война Вашингтон и Москва, използваха конвенционални оръжия във войните в Корея, Виетнам, Ангола и Южна Америка. Стратегическият арсенал на основните сили, несъизмерим с реалните политически цели, създаде илюзията за всемогъщие, която беше опровергана от фактическото развитие на събитията.

Възможностите на една толкова доминираща Америка намаляват в резултат на няколко обективни фактора: (1) Америка беше въвлечена в три последователни войни, които я засегнаха чувствително: Виетнам, Ирак и Афганистан. Това ще се промени в бъдеще, защото американското общество ще настоява за по-ясни и реалистични цели. Ще рискуваме да водим войни само ако имаме конкретни причини и целим конкретни резултати, а не абстрактни като например изграждане на национална идентичност и стабилна държава. (2) Икономическите условия неизменно ще поставят под въпрос размера на военните бюджети, което ще намали обхвата на военните операции и ще наложи установяване на приоритети.

Независимо от това, САЩ остават най-голямата сила в световен мащаб. Макар да действат сами, те са неизменна част от общата политика за сигурност, както и да я определяме. Но вече не са в позиция да водят. Ето защо трябва да положат усилия да играят водеща роля в един сложен свят. В крайна сметка, те ще трябва да споделят

отговорността за глобалния ред с новите сили, които излизат на световната сцена. Някои наблюдатели предричат, че светът ще има множество регионални центрове като Русия, Турция, Китай или Бразилия, които ще заместят биполярния модел от миналото и ще обединят по-малките си съседи и така ще се постигне равновесие в световен мащаб. Аз не мисля, че е възможно международният ред да се раздроби в система от регионални хегемонии. САЩ не могат да бъдат изключени от Източна Азия, нито Китай и Индия – от Средния Изток и други региони, богати на природни ресурси. Въпроси като енергията или опазването на околната среда не могат да бъдат регионални. Те изискват глобален подход.

Ниал Фъргюсън създаде понятието "аполярен свят" – САЩ, който води твърде активна политика на много фронтове постепенно се оттегля от ролята си на хегемон и е заместен от... никого. Според него Китай е прекалено съсредоточен върху това да поддържа стабилността на своето модеринизиращо се общество, за да поеме големи международни ангажименти; Европа също не може да го направи заради застраряващото си население. В отсъствието на световен пазител на реда, религиозните и регионалните конфликти ще ескалират и организации като Ал Кайда ще вземат превес. И тъй като природата не търпи вакуум, хаосът, рано или късно, ще бъде заменен от нов ред.

Може би е време да потърсим функционален подход към световния ред. Европейският съюз възникна, защото, при липсата на политическа конструкция, бяха създадени функционални институции, които обединиха страни със сходни интереси; Европейската общност за въглища и стомана беше необходимата стъпка.

Възможно ли е да се създаде функционално обединение по-широко от регионалното, но все пак не световно, като страните имат водеща роля?

Афганистан е пример за това. Нито една от държавите, които имат стратегически интереси там, не желаят талибаните да победят, нито съществуването на Ал Кайда като държава и разцеплението на страната. Всички държави в региона

имат много по-сериозен интерес от стабилен Афганистан отколкото САЩ. Засега американската роля се обяснява на американското общество като жизненоважен държавен интерес и това е приемливо за страните в региона, защото те нямат друга алтернатива за постоянно присъствие в Афганистан. Но едностранната позиция на САЩ не може да бъде дългосрочно решение – то изисква обединение на държави, което да признае и след това да защитава тази страна. Америка трябва да има поддържаща, а не главна роля. Въпросът е дали това ще стане поради американските усилия или ще се случи едва, когато му дойде времето. Последното би било един тъжен резултат от пасивен подход.

Отношенията между САЩ  и Китай са важет елемент от този подход и предпоставка за световния мир и ред. Често сравняват израстването на Китай като световна сила и потенциален съперник на Съединените щати днес с развитието на Германия в Европа преди сто години, когато Великобритания като доминиращата сила не успява да интегрира Германия.

При Китай положението е още по-сложно. Тук става въпрос за напълно развита континентална сила, чието интергриране ще е придружено с колосална икономическа и социална промяна. Умението й да управлява своето развитие в световна сила върви успоредно на вътрешните промени, които настъпват в китайското общество.

Засиленото участие на гражданското общество в управлението не е неизбежна част от подобряване на отношенията на Китай със света. Преди по-малко от век постепенното разширяване на свободата на изразяване в Германия доведе до свободно изразяване на националистически възгледи, които настояваха за по-твърда външна политика. Западните лидери трябва да имат това предвид, когато наставляват Китай за вътрешната му политика.

Както САЩ, така и Китай не са толкова държави в европейския смисъл, а континентални обединения на културна идентичност. Никой от тях няма опит в отношенията с равни. Независимо от това, техните лидери трябва да намерят начин да признаят, че никога нямат да могат да вземат надмощие една над друга и един конфликт между тях би бил унищожителен и за двете общества и ще саботира възможността за постигане на световен мир. Ето защо те трябва да си съдействат по важни въпроси, вместо да водят непрекъснати спорове за краткосрочни кризи.

Хенри Кисинджър, списание „Мениджър”