Геополитическото битие на България винаги е било обвързано с традиционните културни особености на нашия народ, които са общи не само за нас, но и за повечето ни балкански съседи. Ако погледнем българската история след Освобождението, ще видим, че различните периоди от развитието на нашата страна носят стигмата на едни и същи предизвикателства, които страната успява или респективно – не успява да преодолее. Или казано с други думи, както американците си имат единна визия за многообразието, а китайците – социализъм с китайски характеристики, така и България понастоящем си има демокрация с балкански черти. Този тип политика, разбира се, не се дължи само на манталитета ни, но и на обективни външнополитически предпоставки, които няма как да подминем – факта, че по време на Студената война бяхме част от социалистическия блок, и то – парадоксално – може би най-лоялният съюзник на СССР. В много отношения амалгамата от културни особености и геополитически предпоставки прави някои аспекти от нашето политическо битие доста трудни за разбиране от страна на европейските и американските ни партньори. А предизвикателствата, които произтичат от тази симбиоза, често облагодетелстват стратегическите опоненти на Запада, което е и причина често нашата страна несправедливо да бъде обвинявана в безусловна носталгия към миналото. Защо е така?

Корените на демокрацията с балкански характеристики

В историята на международните отношения от възникването на модерната държавност насам държавните актьори се поделят на два вида: велики сили, които диктуват глобалната политика, и останалите актьори, които могат да оцелеят или ако са в съюз с великите сили, или ако спазват поведение, което не застрашава интересите на никой от „големите“. Разликата е, че в първия случай великата сила винаги „възнаграждава“ съюзника си по някакъв начин, докато при втория казус малките държави трябва постоянно да изразходват от собствените си ресурси, без да е сигурно, че стратегията им ще сработи. Разпадането на СССР със сигурност не е било изненада за САЩ, тъй като още когато доларът става основна резервна валута през 1944 г. с въвеждането на Бретънудската система става ясно, че бъдещето на двуполюсната геополитическа надпревара до голяма степен е предрешено. Затова и всички усилия на САЩ в този период са насочени единствено към предотвратяването на ядрена война.

В този международен контекст краят на Студената война положи началото на прехода към демокрация и пазарна икономика, по време на който България си постави за цел да стане пълноправен член на НАТО и Европейския съюз. За разлика от прехода в повечето пост-социалистически страни обаче в нашата страна той имаше някои особености, които се дължаха на обективни геополитически обстоятелства. Най-важното от тях е сключването на т.нар. Малтийски консенсус между САЩ и СССР от 2–3 декември 1989 г., когато бившият вече американски президент Джордж Буш-старши и последният съветски лидер Михаил Горбачов постигат устна договорка по три точки: присъединяването на обединена Германия към НАТО, засилването на американското влияние в Централна Европа и накрая – поделянето на влиянието между САЩ и правоприемника на СССР – Русия, в България и Румъния наполовина. И наистина, ако погледнем българския преход, ще видим, че той следва точно този път – военно и политически ние се обвързвахме със Запада, а енергийно и културно – останахме в руската сфера на влияние.

Някой би възразил веднага, че с присъединяването на страната ни към ЕС и НАТО Малтийският консенсус бе разчупен окончателно, но горчивата истина е, че точно това присъединяване циментира този консенсус, тъй като дори след края на присъединителния процес процентът руско влияние в България се запази. Големите европейски страни като Германия и Франция нямаха нищо против това, а през 2014 г. новоизбраният генерален секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви в една от речите си, че членството на страната ни в Алианса по никакъв начин не пречи ние да развиваме добрите си отношения с Русия. Същото каза и президентът Джордж Буш-младши, когато посети България през 2007 г., когато американските и българските войски воюваха заедно в Ирак срещу „Ал Кайда“ – Русия не е враг, бъдете приятели с нея. Казано накратко – съюзихме се със САЩ и ЕС, за да се защитаваме, но останахме приятели с Русия, за да вземаме евтин газ, поддържайки спомена за българо-руската дружба жив. Фактът, че мнозинството български правителства следваха този комфортен консенсус, удовлетворяваше и Запада, и Русия. Това беше и златният закон в българската политика – да следваме този баланс, защото без него нямаше да има стабилност в страната.

Опит за преход към либерална демокрация

Малтийският консенсус започна да се руши през 2014-та, когато руските войски влязоха в Крим, а тогавашният държавен секретар Джон Кери отправи към Москва думите: вие загубихте Студената война – не може да имате сфери на влияние. Политиците в Румъния много бързо се ориентираха в геополитическата обстановка и направиха последователни стъпки за разчупването на този консенсус, но в България това не се случи не поради нежелание, а защото страната навлезе в период на нестабилност. Тя беше частично предизвикана от тлеещия конфликт в Украйна, а от друга страна, от твърдо изолационистката политика, която администрацията Обама следваше по отношение на Източна Европа. Демокрацията по балкански в България започна да става все по-неудобна на Запада, тъй като Америка виждаше в България точка на нестабилност, която във всеки един момент може да бъде използвана от Русия като лост за влияние. И все пак, идеята за това, че малката балканска страна плаща повече за отбрана от Франция и Германия, ни поставяше в графата на надеждните съюзници.

Злощастните събития от 24 февруари 2022 г., когато Русия нападна Украйна, бяха червена сигнална лампа за България, тъй като преходът към двуполюсен свят окончателно приключи, а стратегическото положение на нашата страна отново стана причина тя да бъде обект на особен интерес. За политиците като че ли най-рационалният вариант беше да се разчупи Малтийският консенсус, като се съхрани демокрацията с балкански характеристики, което щеше да доведе до относителна стабилност в страната. Но това не устройваше нито Запада, нито Русия. Москва едностранно поиска от НАТО да се изтегли от България и Румъния, а Вашингтон отказа отново с мотива, че Русия не може да има сфери на влияние в Източна Европа. В този смисъл натискът върху България да замени този консенсусен политически модел с друг се засили, тъй като нито Европа, нито Вашингтон искаха сиви петна по границата с НАТО.

В тези условия възникна и въпросът какво може да замени демокрацията с балкански характеристики или поне да я модифицира по такъв начин, че западното влияние в страната да е гарантирано 100%. За Европа и САЩ това логично беше стратегия, която е базирана на три стъпки: интегрирането на България в Шенген, еврозоната и европейското ценностно пространство. Паралелно с това обаче трябваше да бъдат направени и някои жертви, които доведоха до нестабилност: енергийното еманципиране на България от Русия и скъсването с братската носталгия. Спирането на газа имаше сериозни последици, но все пак – дори на цената на едно или две правителства – беше постигнато. Не може обаче да се каже същото за културния аспект: тук западната стратегия се провали поради една много проста причина – защото, както казва бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър: „Западът не разбира културно Русия и Източна Европа“. Опитите в България да се наложи културен модел, който е различен от демокрацията с балкански характеристики, доведе до рязка поляризация в обществото, консолидация на русофилския лагер и отчуждение от западните ценности такива, каквито съответстваха на либералната визия. Същата грешка беше допусната от САЩ и ЕС десетилетие по-рано – по време на т.нар. Арабска пролет, но по силата на сдържащата сила на членството ни в НАТО все пак у нас рационално надделя над популизма.

Възможен ли е нов преход?

Този въпрос е също толкова опасен, колкото и хипотетичен. Факт е, че след разчупването на Малтийския консенсус в България ще се отвори нов политически вакуум, който съвсем неизбежно ще наложи промяна в демокрацията с балкански характеристики. Вече започва да се говори за разделянето на Румъния от България при присъединяването им в Шенген или за ново отлагане по пътя ни към еврозоната. На фона на това успокоителната реторика за това, че цивилизационният избор на България е ясен, не върши работа. Напротив, виждаме как това говорене поляризира гражданите повече и се използва за създаване на напрежение във вътрешнополитически контекст. Започва нов преход към двуполюсен свят и мястото на страната ни в него ще бъде такова, каквото ние го изберем. В този смисъл пред българските политици отново стои това непосилно бреме на техните предшественици да направят избора, който ще засегне идните поколения.

Първият сценарий е успешното ни интегриране в Шенген и еврозоната, което логично ще доведе до свиване на руското влияние в България. Постигането на тези цели е реалистично, защото на този етап в политиката има консенсус за това между най-влиятелните политически партии. Вместването на страната в западното ценностно пространство обаче не зависи от нас, а от Запада. Защото както САЩ, така и Европа вече разбират либералната демокрация не като средство за формиране на мощна средна класа, която да гарантира високия жизнен стандарт на гражданите – демокрацията на Студената война, която даде стимул на българите и другите източноевропейски народи да станат част ЕС и НАТО. Днес либералната демокрация се разбира от западните елити като инструмент за износ на ново поколение ценности. Горчивият опит обаче сочи, че тази стратегия се провали както в Близкия изток, така и след вълната от протести по време на Арабската пролет. Това е и причината, поради която – ако Западът заложи на този нов тип „войнствена“ демокрация в България, има сериозна вероятност легитимността на цивилизационния ни избор да бъде поставена под въпрос, тъй като поляризацията между хората ще продължи да расте, а това ще доведе до сериозни разделения и сред политиците.

Вторият сценарий е дори по-незавиден от това да напуснем НАТО и ЕС – да станем буфер в новото двуполюсно противопоставяне. Всъщност въпреки целия популизъм, който се излива, е факт, че никой рационално мислещ политик не би изкарал страната от евроатлантическото пространство, защото няма нито с какво да я защитава, нито с какво да я захранва. Но буферирането на България в новия световен двуполюсен модел ще бъде още по-мъчително, тъй като тогава страната ще е топка за подритване на големите без никакви гаранции за бъдещето си. Или казано накратко – преход, който няма край.