нашите сайтове - сп. Мениджър сп. Обекти Мениджър на годината Новите родители Зеленият кръг

Има ли генетичен код за нашето IQ?

Няма никакво съмнение за сериозната разлика в интелектуалния потенциал на всеки от нас. Известно е, как някои се сблъскват  с повече трудности при решаване на пръв поглед, не особено сложни математически и логически задачи. А други с лекота диференцират възможните решения в една сложна ситуация и намират най-краткия път към тях. Тези способности не само будят възхищение, но и са сериозен обект на търсене от много проспериращи компании по света. Много от тях включват IQ тестовете, като част от интервютата за работа. И с право. Всеки работодател би бил щастлив да разчита на възможностите на своите наистина интелигентни служители. 

Остават обаче много въпроси. Дали този така търсен и желан интелектуален потенциал е наследствено обусловен или е просто божи дар? Правилни ли са критериите, по  които го преценяват тестовете за интелигентност? Може ли средата - семейна, обществена и която ни заобикаля да повлияе на това колко високо е числото, измерено с IQ?

На тези и много други въпроси отговорите не са еднозначни. Някои от тях дори предизвикват противоречиви мнения. Защото новината, която поднасят Робърт Пломнин и неговите колеги от университета в щата Айова е сензационна. Те събират няколко години поред, най- интелектуално надарените деца на възраст между 12 и 14 години. Момчета и момичета, доказали способностите си чрез тестове за интелигентност. Със съгласие на родителите им вземат кръвни проби за ДНК-тестове. Резултатите са свързани с често повтаряща се последователност от аминокиселини  в нуклеотидната верига на ген IGF2R от дългото рамо на 6-та хромозома. 

 Тя ли е тази, която ни предопределя като интелигентни или посредствени? Ще използваме ли тази информация просто като любопитен факт или в желанието си да надхитрим природата ще злоупотребим с нея и ще се опитаме с помощта, на иначе модерни технологии като генното инженерство да създаваме колонии от умни хора?

Франсис Галтън прави опит за това в началото на 20. век. За щастие, здравият разум в лицето на институциите, по това време не позволява то да се осъществи на практика.

Пък и природата едва ли би поверила богатството на чистия интелект на аминокиселинното подреждане само в един ген. За разгръщането на интелектуалните възможности е необходимо много повече - среда, бит, култура, морални ценности и традиции, които толерират интелигентността,  вместо да я подтиснат или подлагат на съмнение.

Самата способност за преценка на проблема и откриване на правилното решение, е изпълнена с противоречия или парадокси. Умни хора, доказали своите способности, могат да допускат елементарни грешки в ситуации, в които е необходима пресметливост или обикновен прагматизъм. Футболисти, които често са били слаби ученици, имат пространствено мислене и способност за части от секундата да направят много точна преценка на ситуацията и да отбележат гол. Деца от Латинска Америка, които са израснали на улицата и не се справят добре със сложни математически задачи да смятат отлично, когато става дума за математика приложима в ежедневието им.

Тук вече се намесват средата и начинът на живот. Те определят до каква степен сме подготвени за академични постижения или сме готови за предизвикателствата на ежедневието. При всички случаи не е без значение образованието и достъпът до информация от различно естество.

Каква е обществената среда? Толерират ли семейството и приятелите ни образоваността без значение дали е придобита в училище или от допълнителни източници  или смятат това за ненужно „занимание самотно”! Дали можем да приложим наученото на практика и дали знанията, които придобиваме не са самоцелни? Дават ли ни повече умения за справяне в различни ситуации?

В търсене на верните дефиниции за това какво е интелигентност Робърт Стърнбърг  предполага съществуването на три различни типа – аналитична, творческа и практическа.

Аналитичните задачи нямат връзка с житейски ситуации, те носят цялата информация, която ни е нужна за решаването им и обикновено имат само един отговор.

Практическите задачи изискват откриване на проблема, преценка на ситуацията и намиране на най-краткия път за решаването му. Възможно е да имат повече от един верен отговор и винаги са свързани с ежедневието.

Доколко тестовете за интелигентност дават правилна преценка за нашето IQ е друг въпрос. В доскорошната история на образователната система на Англия е съществувал изпит eleven plus exam. Полагали са го 11-12 годишни деца и именно той е предопределял, кои са подходящи за добро образование и кои отиват във второстепенни училища. Този подход в момента се смята за неправилен, защото само от естеството на задачите в тестовете, е зависело с какъв тип интелигентност ще бъдат определени децата. Така тези от тях, които са били със скрита практическа интелигентност са били обречени на посредствено образование.

Освен това оценката се извършвала в период от живота, когато интелектуалните способности все още търпят развитие и не са напълно разгърнати. Този процес трае почти до 18-годишна възраст. Учените твърдят, че след този период процесът значително се забавя и трябва да разчитаме повече на постигнатото до момента.

Ясно е ,че не започваме живота си на една стартова линия. Някои от нас имат шанса  да носят наследствената интелигентност на предците си, а други са единствената надежда на своя род за повече интелектуален потенциал. И все пак, ако съдбата ни постави на старта заедно важно е да пробягаме разстоянието с ясното съзнание, че даваме всичко от себе си и с признателност за привилегията да тичаме,  рамо до рамо с някого, от когото можем да се учим!

Защото, ако развитието на интелигентността следва бързи темпове до определен момент в живота ни, натрупването на знания и мъдрост е постоянен процес,  в който всеки от нас е учител за другия. Умението да ценим това и да го предаваме на децата си е може би най- ценното наследство, далеч по-значимо от 6-тата хромозома!

още от Управление