Кое дава смисъл

Това е една история за смисъла на всичко, с което се занимаваме. За живота, работата и ходещите призраци.

История из блога на Джеймс Алтъчър*

„Роб ми каза, че Джей Би е починал. Джей би беше най-добрият ми приятел от детството. Седяхме един до друг в автобуса. След училище играехме на пинг понг или монополи. Или карахме колелета. Всеки Божи ден правихме тези неща в продължение на 8 години. След това се отдалечихме един от друг.

Роб каза, че последният път, когато е разговарял с него, е звучал като призрак. „Беше все едно нямаше нищо там отпред“, каза Роб.

Не бях виждал Джей Би от 20 години. Роб каза, че са го изключили от колежа и така и не си намерил истинска работа. Родителите му му давали пари да живее. Не искал да се занимава с нищо.

Не разбирах. Защо си променяше телефонния номер на всеки няколко седмици?

„Срещаше се с момиче и след това, няколко седмици по-късно, се отегчаваше от нея, но не искаше да се справи с този проблем. Сменяше номера си, за да не може да се свърже с него момичето“, обясни ми Роб. „И се местеше много“.

Нямаше Facebook страница. Никакво интернет присъствие. Трудно беше да го проследи човек, каза Роб. И е вярно. Така и не можех да го намеря в интернет.

Преди няколко години Джей Би си наранил крака. Нямал застраховка, защото  така и не си намерил постоянна работа. Затова се пристрастил към обезболяващите.

Беше в кръга на зависимите, каза Роб. И така, без работа, сменяйки телефонните номера, със замъглена идентичност, лекарства, нервни сривове, обезболяващи – един ден така и не се събудил, каза Роб.

Беше на 39 години.

Не съм натъжен от самата му смърт. Хората умират. Не съм го виждал откакто бяхме на 18, от деня на дипломирането ни. Но се чудя за едно нещо, което Роб ми каза: „Той беше като призрак последният път, когато говорих с него“.

Знаем кога тялото и умът се предават. Знаем, когато духът е изтощен. Кога емоциите се превръщат в безразличие.

„Той така и нямаше нещо, с което искаше да се занимава“, каза Роб.

Това ли е всичко, от което се нуждаем? Наистина ли само имаме нужда от нещо, с което да се занимаваме? Нещо, което искаме да зачеркнем по малко, за да продължим още един ден?

Не е нужно да спасим света. Или да изобретим топъл сняг. Или да пътуваме във времето. Или дори да имаме страст или цел.

Когато бях фатално разорен и плачех, исках да умра, за да могат децата ми да получат застрахователната ми полица. Кое ме накара да се изправя и да тръгна напред отново? И след това по-късно, когато се случи пак, отново. И след това отново.

Защо Джей Би не го стори?

Аз казвам на това нещо „Тласъкът“.

Караш велосипеда си нагоре по хълма през целия си живот. Всичко в живота иска да се скапеш. Да бъдеш подчинен. Да се злоупотреби с теб. Да се изтощиш. Да станеш призрак. Да се затъркаляш надолу по хълма тъкмо когато си си помислил, че си толкова близо до върха.

Зверски уморително е да се живее.

Какво тогава може да ни даде ТЛАСЪКЪТ?

Не знам.

За мен днес това е само една публикация. В някои дни тласък е да видя 11-годишната ми усмивка. Понякога просто искам да се разходя. Или да помогна на Клаудия. Или да направя нещо забавно и творческо.

Какъв е вашият тласък днес?

По малко, всеки ден, всичко се смесва.

Малък тласък днес се превръща в голям живот утре.

Единственото ми изискване: Трябва да дам нещо. Трябва да му се радвам. Иначе животът е прекалено изсушаващ. Само мръсно леке. Сриване надолу по хълма. Мъртва глътка въздух.

„Можеш да го направиш“, казвам си. Още едно завъртане на педалите. Тласъкът. Премини през хълма.

Искам да живея.“

*Джеймс Алтъчър е блогър, директор на компанията за управление на активи Formula Capital и автор на книги за инвестиции, продавани в хиляди копия по света и в САЩ