Синдромът на електронното око

     Умберто Еко, списание „Мениджър”

Изнасях реч в Испанската Академия в Рим - или по-скоро се опитвах да изнеса. Разсейвах се от някаква ярка светлина, която ме заслепяваше и ми пречеше да следя бележките си. Светлината идваше от видео камерата на мобилен телефон, принадлежащ на една жена от публиката. Аз реагирах доста възмутено (обикновенно правя така, изправен пред недоброжелателни фотографи) отбелязвайки, че в съответствие с правилното разпределение на труда, когато аз работя, те следва да спрат да работят. Жената изключи камерата, но с онова отявлено недоволство, сякаш  току-що бях погазил най-изконните й човешки права.

Аналогичен случай имах миналото лято в Сан Лео. В италианския град стартираше прекрасната инициатива в чест на Монтефелтро - известният пейзаж от ранните Ренесансови творби на Пиеро дела Франческа и трима души така ме заслепяваха със светкавиците на своите фотоапарати, че се наложи да прекъсна речта, за да им припомня правилата на добрите обноски. Следва да отбележа, че и в двата случая хората, които ме записваха и снимаха не принадлежаха към професионалните фотографски екипи и не бяха изпратени специално, за да отразяват събитията. Предполага се обаче, че това са образовани хора, които са дошли по собствена воля, за да присъстват на лекции, които сами по себе си изискват известна доза по-задълбочени познания. Но въпреки това всички те показваха симптомите на „синдрома на електронното око”. Изглеждаха така, сякаш буквално не ги интересува за какво се говори, а по-скоро искаха единствено да запишат събитието и впоследствие да го качат в YouTube. Това желание да присъстваш през механичното око, наместо с разума си изглежда, че ментално е променило значителен контингент от иначе цивилизовани хора.  На онези членовете на аудиторията, щракащи снимки и снимащи видеа в Рим и Сан Лео, по всяка вероятност са им останали няколко снимки за спомен от събитието, но същевременно никакава идея на какво са присъствали. (Подобно поведение може и да е опрадвано, ако гледаш сптриптийз , но в никакъв случай не и по време на академична беседа.) И ако, както си мисля, тези индивиди живееят, фотографирайки всичко в живота си, то те са завинаги обречени да забравят днес, онова което са заснели вчера.

Неведнъж съм споменавал как спрях да снимам през 1960 г., след една обиколка на френските катедрали. Завръщайки се удома след пътуването установих, че притежавам множество доста посредствени снимки и никакви спомени от онова, което бях видял. Изхвърлих фотоапарата си и по време на последвалите ми пътувания, записвах всичко в съзнанието си. Купувах си превъзходни картички за спомен, повече за другите, отколкото за себе си.

Преди доста години, когато бях на 11, попаднах на необикновено стълпотворение на една магистрала. От разстояние видях резултата от произшествието: камион бе ударил каруцата на фермер и жена му. Жената бе изхвърлена на земята от удара. Главата й лежеше в локва от кръв и мозък. (До ден днешен с ужас си спомням как тогава това ми изглеждаше като размазана на земята сметаново-ягодова торта.) Съпругът на жената я държеше в ръцете си и виеше от отчаяние. Не посмях да се приближа - бях прекалено ужасен. Не само ми беше за първи път да видя пръснат по земята мозък ( за щастие и последен), но и за първи път се намирах в присъствието на смъртта. И на скръбта и отчаянието.

Какво ли щеше да се случи в онзи момент, ако разполагах с мобилен телефен, снабден с видео камера, точно като всяко хлапе днес? Може би щях да заснема сцената и да я покажа на приятелите си - доказателство, че съм бил там. И по всяка вероятност щях да кача виртуалното си съкровище в YouTube за радост на всички онези отдадени на злорадството хора. След това, кой знае? Ако бях продължил да записвам подобни нещастия можеше да се превърна в абсолютно безчувствен към страданието на околните човек.

Вместо това, аз запазих всичко в главата си. И седемдесет години по-късно споменът за онази жена ме преследва и наистина ме научи да съм съпричастен към страданията на другите, а не да бъда безучастен наблюдател. Не знам дали днешните младежи ще имат същите възможносто каквито имах аз да порасна и възмъжея - защото всички онези възрастни, от които трябва да взимат пример са залепили очи единствено в мобилните си телефони.