Жената, която прекоси Антарктика за 59 дни

Помислете за моментите, когато сте били сами. Има ли един ден, в който не сте разговаряли с нито един човек? Спомняте ли си го? 

Някои хора пък прекарват часове в апартаменти, където се чува шумът от много други наоколо, но се чувстват ужасно сами. 

В момент, когато темата за самотата е много актуална и се обсъждат вредите от изолацията върху възрастните хора, вредите върху децата и подрастващите от дигитализирането на общуването и ефектите от самотата върху семействата в активна работна възраст, една британска пътешественичка разказва за своя опит да се сблъска с нея.

Нейната история е изключителна. Това е Фелисити Астън - полярен изследовател и авантюрист. През 2012 г. тя стана първата жена, прекосила Антарктика със ски. Направи го за 59 дни, които прекара сама, вървейки в ледената пустош. Тя измина 1744 км - разстояние, колкото от София до Париж. Движеше се без подпомагаща техника, захранвана само от собствената си мускулна сила, носейки раница на гърба си с тегло от 85 килограма - горе-долу колкото тежи тя самата. С това свое начинание се записа в Книгата на световните рекорди на Гинес. 

Фелисити Астън гостува в София по покана на Ernst & Young България и разказа за подвига си пред публика от стотици служители и партньори на консултантската компания. 

"Когато самолетът ме стовари в Антарктика, пилотът дори не спря двигателите. Слязох с моите ски, направихме едно бързо ръкостискане и после той скочи обратно в пилотската кабина и отлетя. Останах там с онези две пластмасови ски на краката си, докато гледах как самолетът се отдалечава, превръщайки се в малка черна точка на небето", каза Фелисити Астън. 

Ето какво още разказа тя:

...

Когато слязох на Ледения континент, в първия момент не можех да различа шума на отдалечаващия се двигател на самолета от този от кръвта в ушите си или белия шум, който чувах. Пред мен се показа равния снежен хоризонт, нямаше нищо друго, абсолютно нищо. Знаех, че при целия този пейзаж, докъдето очите ми виждат, а това бе около 500 км напред, аз бях единственото човешко същество и въобще, най-вероятно бях единствената форма на живот.

Дори в Антарктика дивият живот се придържа към наличието на открити води. Но аз бях на повече от 500 километра от ръба на първия възможен леден къс, докосващ се до водата. Изведнъж усетих сърцето си да бие лудо в гърдите. Спрях, погледнах към ръцете ми и те трепереха силно. Какво, за Бога, се случваше с мен? Тогава разбрах, че това е усещането да си абсолютно ужасен, тотално изплашен и потресен до смърт. И стоейки там осъзнах, че това, което ме ужасяваше до такава степен, не бе мисълта от вероятно нараняване по време на експедицията или дори от нещо по-лошо, което можеше да ми се случи... Това, което ме плашеше силно, бе чувството за самота.

Да осъзнаеш, че си толкова отдалечен от най-близко разположеното човешко същество е истинско предизвикателство за психиката. Ние хората сме създадени да сме част от една общност, свързани в своето племе, обградени от себеподобни. Мисълта за откъсване действа на инстинктивно ниво. 

......

Това не е бил първият път на посещение на Антарктика от Фелисити Астън. Първото ѝ "гостуване" на Ледения континент е било още 10 години по-рано, когато е била метеоролог, наблюдаващ климата за британска изследователска служба. Тогава тя е била на 23 г. - б.а.

.....

Докато вървях дни наред в Антарктика имах възможност да я видя през нейното лято, когато е много красива, и през нейната зима, когато е 24 часа мрак в денонощието. Видях я в дни, когато не бих била никъде другаде на света и в дни, когато ми се искаше да бъда навсякъде другаде на планетата. 

В един момент трябваше да се мотивирам да излизам от палатката, където нощувах. Казвах си "Фелисити, ако станеш тази сутрин и продължиш сега, утре ще поспиш половин час повече". Или "Фелисити, ако излезеш от спалния си чувал и продължиш, ще изядеш цялото онова парче шоколад в раницата ти в следващите 10 минути". Но това не работеше достатъчно.

Тогава започвах да си мисля за всички онези хора, които направиха това смело начинание възможно за мен и ме подкрепиха с времето си и ентусиазма си, с вярата си. Но днес смятам за много интересно, че не бе мисленето за хората, които ме подкрепяха това, което ме мотивираше да излизам от спалния чувал сутрин. Всъщност, беше точно обратното - мисленето за хората, които не ме бяха подкрепили. Онези, които бяха ми предоставили много убедителни причини да си мисля, че аз не съм човекът, който да постигне рекорд; че не съм умствено достатъчно издръжлива; че нямам нужната физическа сила. Мислих си за всеки, който ме бе подценявал през живота ми. За учители, които ми бяха показвали като дете, че вероятно няма да постигна особено много. За работодатели, които в миналото не ми бяха давали позицията и отговорностите, които смятах, че заслужавам. 

И аз разбрах по време на експедицията, че успехът или провалът ѝ за мен няма бъде в нищо знаменито или героично. Той нямаше да е в невероятни дейности като лазенето в снежни виелици или прескачането на ледени планини, а в чисто монотонната дейност да излизам всяка сутрин от вратата на палатката, където нощувах и да продължавам напред. Едно предизвикателство, което изглеждаше малко и просто, но бе нещо в действителност толкова изключително трудно - да откриеш умствената мотивация да излизаш от палатката всяка сутрин. 

Веднъж щом бях излязла, вече имах доста умствени мотиви да продължавам напред.