Как да опазим света от терористите - Част 1

Имам един въпрос към онези от вас, които са достатъчно големи, за да помнят ясно атентата от 11-ти септември. Да речем, че американците бяха заловили и екзекутирали Осама бин Ладен няколко дни по-късно – например на 13-ти. Дали пак щеше да има война?

Ще се върнем към този въпрос след малко, тъй като е изключително важен.

Малко или много, всички сме развълнувани от ужасяващата атака в Париж, където ислямисти заклаха цяла редакция карикатуристи, чиито илюстрации осмиват религията им. Съществуват няколко прибързани и необмислени начина, по които бихме могли да реагираме на такива престъпления, затова съм ви приготвил кратък наръчник, който да следвате при всеки нов атентат. Принтирайте го и го закачете на стената си, за да него забравяте.

1. Игнорирайте таблото с резултатите

Позволете ми да цитирам онзи „класически философ”, известен като плаката към филма Death Wish 2: „Първо жена му. Сега и дъщеря му. Време му е да изравни резултата.”

Е, когато става въпрос за терористични атаки, първата стъпка е напълно да забравите за „резултата”. Дори онези от нас, които не са Чарлз Бронсън, имат невидимо табло в главите си, на което пише колко пъти някой е прецаквал нас и колко пъти ние сме прецаквали някого. Когато попаднете в спор, независимо с кого и за какво, неизбежно в един момент всичко започва да се върти около това табло – ако приятелката на Стийв му припомни онзи път, когато той се напи и оплеска цялата тоалетна, той – за да й върне – трябва да заговори за случая, когато тя егоистично си счупи ръката и го затрупа с непредвидени медицински разходи. Бум!

Но ето какъв подъл номер ви играе – и винаги ще ви играе – светът:

В действителност, таблото с резултатите е ваш враг. Ако това ви звучи като някаква Дзен простотия, ще ви дам лесен пример – всеки път, когато бъде заловен някой прочут изнасилвач, точно 100% от коментарите в Интернет гласят нещо от сорта на, „Дано и той бъде изнасилен в затвора!”

И цялата тази агресия е плод само на желанието за „равен резултат”.  Но ако се замислите дори за 5 секунди, ще осъзнаете колко чудовищна е идеята, че „изнасилването е супер, стига да се случва на онези, които го заслужават”. Не, бруталната реалност е, че ако престъпникът бъде изнасилен, резултатът няма да е Изнасилвач 1:1 Общество, а Изнасилване 2:0 Общество, тъй като това ще значи, че броят изнасилвания в света се е увеличил. Да не говорим, че по този начин изнасилването се превръща в социално приемлива дейност – току що го превърнахме в нещо много по-разпространено.

Сега се замислете за спора между Стийв и приятелката му – след всяка следваща обида, „победител” или „губещ” е всеки от двамата? Нито едното – губи само и единствено тяхната връзка. Според Стийв, на таблото пише, че той води с 22 точки, срещу само 16 за Джесика, но истинският резултат е Ненавист 38:0 Връзка.

Оказва се, че таблото не е нищо повече от проявление на най-примитивната и избухлива част от мозъка ви. Да виждате как някой ви прави мръсно и да му „останете длъжни” – да позволите резултатът да бъде в негова полза – е почти физически болезнено. Така че, да, дори американците да бяха пръснали черепа на Осама бин Ладен на 13-ти септември 2001 година, войната щеше да е неизбежна; терористите пак щяха да ни водят с 3,000 точки (жертви), а ние по никакъв начин нямаше да се примирим с този „резултат”.

Затова, следващия път, когато включите телевизора и чуете, че ислямисти са убили 10 деца с кола-бомба, опитайте да осъзнаете, че таблото ви лъже! То ще ви натяква, че единственият начин да спечелите „играта” е, като също пуснете бомба и предизвикате „допълнителни щети” под формата на 10 пъти повече загинали деца. Тогава резултатът – истинският резултат – би бил: Насилие срещу деца 110:0 Човечество/Човечност.

Сигурно си мислите нещо от рода на „Значи трябва оставим другия отбор да се измъкне безнаказано? Напротив, трябва да защитаваме свободата и доброто, в противен случай злото побеждава! Това е война!”

Всъщност съм съгласен с вас! Но…

2. Уверете се, че сте в правилния отбор

Дявол да го вземе, сигурно звуча сякаш ще ви посъветвам да се присъедините към Ислямска държава. Не го правете! Запитайте се, когато група терористи взривят училище или цяла редакция, пълна с карикатуристи, дали го правят, защото не знаят, че разполагаме с оръжия, бомби и дронове? Мислите ли, че убиват, защото вярват, че сме „твърде слаби, за да отвърнем на удара”, и затова „трябва да им покажем колко сме силни”?

За Бога, човече, те могат да четат новините! Знаят точно какво ще направим – ще преиграем! Правим го всеки път. Именно това ги мотивира. Затова спрете, направете крачка назад и разберете нещо, което повечето американци не разбират:

Те убиват, защото знаят, че сме твърде слаби, за да устоим на изкушението да им отвърнем!

Прибързаният ни рефлекс да хвърляме бомби е нашата слабост и те се опитват да я експлоатират, защото нашето отмъщение е техният начин да вербуват още и още терористи. Насилникът не се бие, за да победи, а за да създаде свят, в който всеки един проблем се разрешава чрез насилие (но, имайте предвид, че той сам не осъзнава това). Няма значение дали той ще победи или ще загуби – в момента, в който ние изберем да се бием, той вече е спечелил, а светът е заприличал повече на този, в който той иска да живее.

Същото е и с терористите – те не са на страната на Ислям, а на страната на бомбите.

Открил съм – и вероятно повечето от вас няма да се съгласят с тази моя констатация, – че няма значение под какъв флаг се биеш. Ако радикалният Ислям утре изчезне внезапно, терористите ще се появят отново, но под друго име. Може би този път няма да оправдават каузата си с Корана, а с расова чистота или защита на околната среда.

И така, след всяка терористична атака, постоянно ни обстрелват с тезата, че това е война между две цивилизации, културна война между примитивните и безжалостни религиозни фундаменталисти и цивилизованите западни общества. Но още в момента, в който повярвате на тази идея, вие сте избрали отбора на терористите – поддали сте се на примитивния инстинкт, който ви казва, че вашият „отбор” трябва да победи на всяка цена. И, честно казано, не ме интересува как определяте своя „тим” – дали въз основа на раса, религия, националност или начин на живот, – защото, в крайна сметка, има само две страни:

- Тези, които смятат, че трябва да доминират планетата
- Онези, които смятат, че всички могат да съжителстват мирно и кротко

Вижте какво стана предния път, когато група терористи ни нападнаха. Всички бяхме съгласни, че трябва да ги спрем, защото са агресивни и нетолерантни към другите култури и не уважават човешките права. Беше ни обяснено, че единственият начин да ги победим, е като сами станем по-малко толерантни към различните култури („Постояването на джамия в близост до мястото на атентата от 11-ти септември е все едно някой да постави свастика до музея на Холокоста.”), като спрем да уважаваме човешките права и също станем агресивни („В момента, на света има над 1 милиард мюсюлмани. Ако 1% от тях са джихадисти, това значи, че трябва да убием голяма част от 10-12 милиона души”).

С други думи, „Не можем да ги победим, освен ако не станем като тях”. Все едно докторът да ви каже, че може да победи тумора ви, ако спомогне за развитието на друг, по-голям и по-злокачествен тумор в съседство. Изходът е един – ракът побеждава, а вие сте повярвали на измама, която спъва развитието на човечеството от 200 000 години насам. За да не се хващате на въдицата…

3. Не се чешете, където ви сърби

След всяка терористична атака, на екраните изскачат коментатори, които със саркастичен и злорад тон ви обясняват – все едно са единственият смел глас в свят, който се страхува да изрази такова противоречиво мнение – как трябва да мразите мюсюлманите.   

Истината е, че най-примитивната ви реакция е именно желанието да отвърнете на удара – рефлекс, на който трябва да се научите да устоявате с възрастта. Когато ви омръзне някоя играчка, я чупите; когато усетите, че ви хапе комар, го смазвате; когато някой коментатор в социалните медии ви засегне, му казвате, че е задник – все случаи, в които примитивната част на мозъка ви надделява. В този род реакции няма нищо смело и зряло.

Мислещата – човешката – страна е тази, която ви казва да спрете, да преборите изкушението и да помислите как да постъпите, за да направите света малко по-добър – като да преборите желанието да почешете ухапаното от комар и да си кажете, „Може би, вместо да се чеша до кръв, е по-добре да ида на лекар, който ще ми изпише някакъв мехлем”. Това е по-трудно от гореспоменатите рефлекси, защото чесането ви носи удовлетворение. Чувството е толкова прекрасно, че хората пишат цели книги, за да го оправдаят и да го накарат да изглежда като разумна и дълбокомислена позиция. Но е трудно да избягате от простичкия факт:

„Да ги избием всичките!” е лесна и мързелива реакция, животински инстинкт. По-лошото е, че всички сме суеверни, нерационални същества и че тоз рефлекс често образува метастази в най-старото и деструктивно суеверие от всички: „Този човек ми навреди, затова ще накажа и него, и всички, които приличат на него.”

Хилядолетия по-късно, този начин на мислене не се е променил – все още ни е приятно да възприемаме почти всеки аспект от живота като война. Ако афро-американец е престъпник, той не е просто индивид, който е откраднал телевизор, за да си купи трева – той е част от „проблема с престъпността сред чернокожите”. Досадният тийнейджър до мен в киносалона не е просто досаден индивид, а представител на „новото поколение разглезени хулиганчета”. Общо взето, всеки, който ви подразни, се превръща във войник от армия, с която трябва да се борите.

Не е лесно човек да устои на тази идея. Нужни са неимоверни умствени усилия – както когато чакате лосиона за след ухапвания да подейства, докато по зачервената ви кожа лазят милион мравчици. Борбата с изкушението изисква да проявите съчувствие и човечност спрямо някакъв абсолютен тъпак, който не би ви отвърнал със същото. Помнете, благородството не е особено удовлетворяващо – отмъщението и злорадството са! Благородството изисква да стоите напълно неподвижни, докато някаква муха жужи около ухото ви… перманентно.

Именно тук е грешката на всички разкази с морална поука. В тях общо взето нещата опират до, „Правилната постъпка носи огромно удовлетворение”. Бездомникът е благодарен за дарението, а агресивният побойник се разтапя при проявата на любезност. Но не така стоят нещата в реалния живот. В действителност, лошите възприемат съпричастието като признак на слабост и търсят начин да се възползват от добротата ви и да ви се подиграят. Бездомникът ще приеме пуловера, който сте му подарили, и ще си издуха носа в него. Вие ще сте постъпили благородно, но това няма никакво значение. Защо? Защото войните обикновено се водят между благородните и неблагородните…

Дейвид Уонг, писател, за Cracked.com