Борислав Велков има дългогодишен опит в областта на маркетинга, рекламата, събитийната дейност и управлението на мащабни инфраструктури. През годините активно се занимава с развитието на развлекателна и спортна инфраструктура в страната. Участва е в управлението на “Арена Армеец”, "Арена Русе", и с консултанска помощ в"Арена Бургас", "Арена Колодрум" - Пловдив, консултира проекти на Софийската филхармония. Специализирал е в EVMI в университета в Гринуич стратегическо и оперативно управление на зали, стадиони и събития. От 2017 до 2022 г. е председател на Съвета на директорите на НДК и под негово ръководство преминава подготовката, организацията и провеждането на Българското председателство на Съвета на ЕС.

Всички знаем, че назад във времето София три пъти губи кандидатура за зимни олимпийски игри (1992, 1994 и 2014 г.). Неотдавна се заговори за балканска кандидатура за домакинство на Световното първенство по футбол през 2030 г. (България, Гърция, Румъния и Сърбия). Всеизвестен факт е, че големите звезди на музикалния шоу бизнес (с някои изключения, потвърждаващи правилото) заобикалят София в локациите на турнетата си, а голям международен форум или конгрес се случва у нас само в контекста на политически събития, и то през десетилетия (Председателството на Съвета на ЕС през 2018 г., форуми на НАТО, ОССЕ, ЮНЕСКО и др.)

Причините за това бледо присъствие на България в календара на световната културна, спортна и събитийна дейност са комплексни, но в основата му стоят видими проблеми със създаването, разработването и управлението на модерна инфраструктура.

Визия и стратегия на държавата, инвестиции в съоръжения, развитие на публики – нито един от тези компоненти не е налице, нито се полагат целенасочени усилия в тези посоки. Те прекъсват преди повече от 40 години и не се възобновяват никога повече. Извинението е, че са били политически и пропагандни проекти, но модерната алтернатива така и не се появява до ден днешен.

Какво се случи от тогава до сега?

През този период има малки проблясъци при изграждането на зали и стадиони, но повечето са политически обещания за инкасиране на дивиденти. Затова и тези малки постижения биват „разказвани“ в публичното пространство като „голям успех“ – просто защото толкова дълго сме чакали и толкова последователно сме се отдалечавали от съвременното развитие на развлекателните индустрии, че се налага сега да се самозалъгваме, като си създаваме малки местни стандарти, които не отговарят на нищо, което е прието за актуално по света. В категорията „проблясъци“ визирам новия стадион в Пловдив и този, който е в процес на строителство, зала „Колодрума“, както и тези в Бургас и Русе, събитийния център „Джон Атанасов“, София Тех Парк и т.н.

Разбира се, все нови съоръжения, но като консултант и мениджър на някои от тях и като организатор на мащабни събития добре познавам компромисите им, както и стотиците оправдания (главно финансови), с които се стига до финалната им реализация. Най-жалкото в тази нерадостна картина е, че тези съоръжения обикновено падат жертва на некомпетентност, на липса в мащаба на мисленето и на ограничен финансов ресурс. Те не се създават със съзнанието, че ще се ползват от поколения напред, и то в условия на свръхдинамика в развлекателната индустрия, обусловена от развитието на новите технологии, а вече и с масираното навлизане на изкуствен интелект.

От мегасъоръженията ни (почти) единственото, което може да се нарече напълно функционално, адаптивно и пригодно за новите реалности, замислено и построено с визия, размах и капацитет, е НДК (дори това да не се харесва на мнозина). Дворецът е наистина грандиозен, функционален и полезен за града и страната, но противоречив от политическа гледна точка. Той страда от основен обществен дефицит. Никой у нас не успява да преведе и свърже в едно минало, настояще и бъдеще – много важен разказ, който е задължителен за мегаинфраструктурите с публично предназначение, които се строят с мисъл за вечност, както са го правили в Древен Рим, да речем. Красноречив световен пример в това отношение е една „Арена ди Верона“ – амфитеатър на хиляди години, който изпълнява ролята си и до днес. И сравнението – в единствения ни запазен античен амфитеатър, този в Пловдив, редовно падат концерти заради един летен дъжд например, защото това рискува не само скъпата техника, но понякога и живота на изпълнителите на сцената.

Къде се къса веригата?

Повечето нови съоръжения в България са проектирани на основата на морално остарели проекти, без необходимите проучвания и анализи за нуждите на съответните развлекателни индустрии и на съвременните публики, както и спецификите на локацията.

Развлекателната индустрия, в това число и спортът, са свръхдинамични, затова и в изграждането и обновяването на съоръженията постоянно се прилагат иновации и процеси от най-високо ниво. Когато подходът обаче е чисто политически, а в обществената поръчка по изграждането е записано „най-ниска цена“, няма как да очакваме нищо впечатляващо. Съвсем отделна тема е строителството, което винаги е разочароващо като краен резултат, а начинът, по-който се възлага, генерира и други обществени негативи, като корупция и скандали. Как да създаваме позитивен обществен имидж на едно средище (каквото по същество тези съоръжения са), когато то започва своето съществуване, натоварено с негативна енергия? Още в зародиш то престава да изпълнява обществените си цели – да обединява, да съзидава и да възпитава.

Наследството

За съоръженията от близкото минало, като НДК например, проблемите са от различно естество – как да бъдат адаптирани, реконструирани и осъвременени така, че да продължат да изпълняват мисията си. Определящ фактор в това отношение са управлението и собствеността – разбирайте мотивацията.

Мегаинфраструктурите у нас без изключения са държавна или общинска собственост и се управляват чрез подопечни търговски дружества, които нито имат съответната структура и компетенции да ги управляват модерно, нито разполагат с подготвени екипи и експертен потенциал, който да посрещне новите предизвикателства. Става дума за нереформирани с десетки години дружества, чиято дейност се състои основно в това да стопанисват, но не и да развиват. Преди години, работейки по проект на МС, имах възможност да анализирам показателите на няколко мултифункционални обекта, принадлежащи на държавни дружества. Всичките имаха еднакви бизнес планове, почти прилични маркетингови стратегии, а финансовите резултати при всички бяха с печалба около нулата. Добра стъкмистика, но кому е нужно това, си мислех. На обществото – твърдо не! На собственика на капитала?

Сериозни стратегии за развитие, бизнес планове за управление и иновации не съществуват. Няма и управленска воля, която да води до промяна. Още по-трагичното е, че няма осъзнаване колко закъсняла и поради това гигантска трябва да е тази промяна, която вече ще трябва да е нещо като скок във времето.

Проблеми и решения

Инвестициите в съоръжения през последните 15 години в България са около 500 млн. лева. Да приемем, че за нашите икономически стандарти са съизмерими, но сравнено с дори една Унгария са пренебрежимо малко. Там са инвестирани 3,5 млрд. евро за две години, но забележете – става дума за инвестиции, които имат преди всичко обществена цел – да развиват спорта и културата на световно ниво (абстрахираме се от политическата конюнктура към момента). Само новият им централен стадион „Пушкаш Арена“ струваше 600 млн. евро и бе построен на мястото на стария стадион „Ференц Пушкаш“, който бе сринат до основи. А сега си представете, че решим да сринем Националния стадион „В. Левски“ и да построим нов, модерен стадион в края на града (както е редно с цел облекчаване на трафика и по-добра логистика). Не ми се мисли дали в настоящата ситуация има български политик, който ще се осмели да вземе и да отстои до край такова решение.

Тук идва и друг съществен въпрос – докога футболни треньори ще бъдат експерти по стадиони, диригентите ще са преди инженерите като експерти по музикални зали, а актьори ще имат претенциите да обновяват театрални зали? Не омаловажавам ни най-малко ролята им в тези процеси, но изграждането и управлението на съоръженията е част от цялостния мениджърски процес, който следва да се отдели от творческия и/или спортния. Съвсем друг е въпросът, че за последните 10 години, в които работя активно в сектора, не виждам наплив от колеги – българи, – които да полагат същите усилия в сферата на стратегическото и оперативното управление на зали, стадиони и събития. На международните форуми и в специализираните университетски програми срещам колеги – поляци, словенци, унгарци, но не и българи. Мнозина от тях вече управляват модерни съоръжения в своите държави, а за България въпросът с качеството на експертизата изобщо не е в дневния ред.

Затова и никак не е чудно, че някои от страните от бившия социалистически лагер, които по презумпция се приемаха като по-изостанали в тази сфера, вече бяха домакини на световни спортни и културни форуми и събития. И използваха успешно тези обстоятелства, за да реформират стратегиите и системите си, за да се приравнят към най-съвременните световни тенденции.

На този фон България премина през най-мащабното и значимо обществено и политическо събитие, което само по себе си е едно сложно конгресно събитие. Българското председателство на Съвета на ЕС се проведе в НДК – съоръжение на 40 години. С много усилия, сътресения, скандали, „закърпване“ на положението успяхме да се представим достойно. Не се изложихме пред чужденците! Но с какво това промени визията ни за този сегмент? С какво ни надгради или замисли накъде отиваме, когато говорим за инфраструктура на културата, спорта и конгресите в България? Какъв анализ направихме от всичко това? Никакъв. Продължават да ни подминават най-големите и значими събития и форуми, защото няма какво да предложим – като международен лобизъм, бранд дестинация, като инфраструктура, като финансова логика, като експертен потенциал, като цялостно изживяване и като добавена стойност.

А големият губещ от всичко това е българското общество и българската икономика.

И докато настояваме вече крайно нетърпеливо за категорична воля от страна на държавата, остава надеждата, че частни капитали ще положат основата на така нужната промяна в този сектор, за да не изчезне България съвсем от световната карта на политическия и бизнес форум и на развлекателните бизнес, култура и спорт.