Геополитика БРОЙ /// Мениджър 09/23

Списание МЕНИДЖЪР Ви предлага 4 безплатни статии от броя — 1 / 4

Векът на самотния каубой

Големият ход на Кисинджър е геополитика в истинския смисъл

Автор:

Бойко Василев

Снимки:

Getty Images

Векът на самотния каубой

Големият ход на Кисинджър е геополитика в истинския смисъл

Векът на самотния каубой
quotes

След време това ще се окаже най-грешното му решение. Можем да гадаем кое е подвело майстора на совалките и експерта на експертите. Но Хенри Кисинджър лесно се съгласил да даде интервю на италианската журналистка Ориана Фалачи.

Харесал му нейният разговор с легендарния виетнамски главнокомандващ Во Нгуен Зиап. А Виетнам бил гордостта на Кисинджър. Нелегалните преговори с комунистическото правителство на Северен Виетнам, довело до прекратяването на военните действия, му донесли слава и даже Нобелова награда за мир.

Интервюто се провело в две части. В първата съветникът по националната сигурност бил прекъсван често от телефонен звън и накрая го извикали при президента Ричард Никсън, за когото работел. Но после Кисинджър се развихрил.

Главното е… че винаги съм действал сам. Американците страшно обичат това… Обичат каубоя, който води кервана от вагони, яздейки сам… Язди към града, селото, с коня си и нищо друго. Може би даже без пистолет, защото не стреля. Той действа, това е всичко… Каубоят не трябва да е смел. Трябва само да е сам, да покаже на другите, че язди към града и прави всичко сам. Този удивителен, романтичен герой ми приляга, защото да бъда сам, винаги е било част от стила ми… Заедно с независимостта…

Никсън се вбесил и дълго време не искал да види именития си съветник. Даже обмислял уволнението му. Кой лидер ще търпи да го опишат като „керван от вагони“, воден от друг? Кисинджър отчел „самотния каубой“ като „“най-катастрофалното“ си интервю. А Ориана Фалачи се покрила с лаврите на отличен, безмилостен интервюиращ.

По-късно тя ще разкаже, че и на нея ѝ било много трудно. Кисинджър говорел монотонно и безизразно, не показвал никаква емоция и усуквал с отговорите. Актьорите, които пресъздават големия експерт, лесно докарват този влудяващ маниер заедно с неизтребимия немски акцент на Хайнц Алберт Кисингер, роден в баварския Фюрт през 1923 г.

Той няма да забрави страха, когато Хитлер идва на власт. (Каубоят не трябва да е смел). Еврейското му семейство решава да емигрира, когато Хайнц е на 15. В Ню Йорк се превръща в Хенри. Следва училище, работа във фабрика за бръснарски четки, повиквателна за армията през 1943 г., служба във военното разузнаване в окупираната от съюзниците Германия, завръщане в САЩ, Харвард. Пътят към славата е отворен.

Фалачи ще го нарече „самопровъзгласил се Метерних“. В десетката! Княз Клеменс фон Метерних, австрийски политик и стратег, прокарва идеите си в практиката. Същото иска и Кисинджър. Две десетилетия бляскава академична кариера в Харвард не са му достатъчни; той търси реалната политика. Съветва републиканския политик Нелсън Рокфелер. Става съветник по националната сигурност на Никсън. После приема поста държавен секретар при Никсън и Форд.

Метерних е велик преговарящ, Кисинджър – също. През 1973 г. за първи път той изпробва ефикасността на това, което ще нарекат „дипломатическа совалка“: посредникът говори с всяка една от страните поотделно, докато не сближи позициите им. Така е прекратена войната Йом Кипур между Израел и арабските сили, водени от Египет и Сирия.

Има и още. Метерних създава Европа след Виенския конгрес през 1815 г., когато великите сили уреждат мира след Наполеоновите войни. Кисинджър също обича Виенския конгрес. Той е неговата дисертация, а това неповторимо белязва живота. „Самотният каубой“ вярва, че на конгреса „европейският концерт“ постига най-висшата геополитическа добродетел: баланса на силите. В международните отношения моралният патос е излишен, а страстта – неуместна. Важното е играчите да се договорят: рационално, хладно, дори цинично. Бившият държавен секретар на САЩ смята, че нещо подобно трябва да стане и днес. Затова през 2014 г. написа нова „виенска“ книга, „Световният ред“.

Малко след това бях във Виена на конференция. В един от панелите чух полският журналист Адам Кшемински да казва: Новата книга на Кисинджър не ми хареса. Днес светът е различен.

Трябва да признаем, че мнозинството не харесва международната политика по същата причина, по която я харесва Кисинджър. Новото глобално обществено мнение не одобрява студения цинизъм в баланса на силите. Напротив, реагира на всеки дразнител от телевизионния, компютърния или телефонния екран: Защо не правим нищо за Босна? Защо изоставяме Украйна? Защо не признаваме арменския геноцид? Световната морална оценка съществува. Не можем да се правим, че не влияе върху политиката.

Може би затова мнението на Кисинджър за войната в Украйна бе посрещнато с толкова ропот, включително от самия Володимир Зеленски. Бившият държавен секретар си представи възможния изход като възстановяване на статуквото отпреди началото на агресията. С други думи, Крим да остане в Русия. Може би това наистина е най-реалистичната развръзка. Но как да го кажеш пред западното обществено мнение, въодушевено от героичната съпротива на украинците?

От друга страна обаче, не направи ли Кисинджър същото във Виетнам? Проведе тайните преговори и спря войната. Малко след това комунистите от Севера превзеха Южен Виетнам. Американските съюзници трябваше да бягат унизени и победени, а Кисинджър не взе Нобеловата награда за мир. Кое е по-добре? Мирът или поражението?

За да отговорим, трябва да се върнем към историческите анализи на харвардския професор. В представата на Кисинджър стожерите на европейската политика са държавният интерес на Ришельо, реалполитиката на Бисмарк и британският баланс на силите. Срещу тях той изправя вечната американска дилема. От една страна: изолационизъм или глобално участие? От друга: реалполитика или политика по висши морални стандарти?

Неговата класика е „Дипломацията“ (1994). Там тези дилеми прорязват цялата политическа история. Спомням си, че на софийското представяне на книгата попитах журналиста Никола Кицевски: Идеализъм или прагматизъм в политиката – какво избира Кисинджър? Отговорът бе: Избира прагматизъм, ръководен от идеализма и с целите на идеализма.

И все пак, хладният, за някои прекалено хладен ум на Хенри Кисинджър завинаги остава при прагматичната политика, подплатена често с цинични комбинации, понякога с трайни интереси и винаги със сила. Всеки българин ще разбере за какво става дума, когато види, че на корицата на „Дипломацията“ е изобразен друг конгрес, Берлинският.

На силата е подчинено и най-прочутото му изречение за телефонния номер на Европа: Когато искам да звънна на Европа, кого набирам? Попитах за това големия германски държавник Ханс-Дитрих Геншер. Той отвърна с ирония. А какво ще стане, ако трябва аз да върна обаждането? Имаше времена, когато знаех точно кого да търся във Вашингтон. Сега не знам къде да звънна. В Белия дом? Или по-добре в Сената? Или при Чаеното парти[1]? Не знам, наистина. Следователно и времената с единия телефон във Вашингтон – и те отминаха. От разговора ми с Геншер мина почти десетилетие. Оказа се прав. Което не значи, че и Кисинджър не беше. Политиката се усложнява. Силата се разпръсква между много играчи.

Но „самотният каубой“ отдава дължимото и на визионерите, на онези, които с мечтите си преследват политика без висок професионализъм, но с висши морални критерии. Възхищава се на Роналд Рейгън: не знаел елементарни исторически факти, но вярвал силно в убежденията си и затова побеждавал.

Големият ход на Кисинджър е геополитика в истинския смисъл. Като съветник на Никсън в началото на 70-те той затопли отношенията с Китай, за да притисне СССР. Направи го сам, в собствения си стил, с дълги и упорити совалки. Нарекоха го „триъгълен баланс“ и дълго го хвалиха.

А днес го обвиняват, че настоява да се направи същото, само че с другото бедро на триъгълника: да затопли отношенията с Русия, за да притисне Китай. Логиката е ясна. Тогава силният противник бил Съветският съюз, днес е Китай. Ясни са и аргументите на неговите критици. Те са същите като в случая с Виенския конгрес: днес светът не е същият.

Не знам дали подобна критика може да бъде адекватна за Кисинджър, който навърши 100 години на 27 май. Той е видял отблизо толкова промени, колкото никой друг на света. А и отношението му към Китай е доста интересно. Именитият професор днес е председател на международната консултантска фирма Kissinger Associates Inc. Част от портфолиото ѝ е насочено към компании с интерес към бизнес в Китай.

И макар че можем да спрем дотук, трябва все пак да кажем, че през 2011 г. той издаде книгата „За Китай“, в която си спомня за своите срещи с Мао и Дън Сяопин. Ето неговата визия: една Студена война между САЩ и Китай би спряла напредъка от двете страни на Тихия океан за цяло поколение. Сътрудничеството между САЩ и Китай е ключово за глобалната стабилност и мира. И още: „Отношенията между Китай и Съединените щати не трябва – и не бива – да се превръщат в игра с нулева сума. [2]

Едно от предимствата на стила „самотен каубой“ е, че можеш да сменяш старите си мнения, за да създадеш нова мода. Кисинджър създава впечатление, че има самочувствие да се променя. Отначало записва разговорите си с цел отчет пред историята. Но в „Години в Белия дом” (1979) отбелязва: Престанах, когато си дадох сметка, че за да прослушаш разговор от един час, ти трябва още един час. Това е онзи деликатен начин да изтъкнеш себе си, като се похвалиш, подчертавайки своите недостатъци.

Накрая обаче трябва да зададем най-трудния въпрос: наистина ли самотният каубой няма пистолет? Най-силните критики към Кисинджър са не за реалполитиката, а за реалната смърт. За предадения Южен Виетнам, за липсата на хуманитарни аргументи в преговорите с Китай, за преврата срещу Алиенде и подкрепата за чилийската хунта, за бомбардировките в Камбоджа. Хора и организации, близки до американската и световната левица, обвиняват бившия съветник и държавен секретар в нищо по-малко от военни престъпления. Кристофър Хитчънс даже написа книга „Процесът срещу Хенри Кисинджър“, в която говори за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Чуйте и мастър-шефа Антъни Бурдейн: След като сте били в Камбоджа, не може да спре да Ви се иска да биете Хенри Кисинджър до смърт със собствените си ръце… Камбоджа, неутралната страна, която той тайно и нелегално бомбардира, нападна, унижи и после хвърли на кучетата, все още се опитва да се вдигне на единствения си останал крак.

Силата властва, но и убива. Балансът на силите също е за нечия сметка, най-често – на човешките права. Славата на вековния експерт е безспорна. Нито един професор и малцина външни министри са постигнали толкова. Интервюирал съм Славен Летица, Жак-Давид Левит, Ахмет Даутоглу – и най-големият комплимент, който чувах за тях, бе „хърватският, френският, турският Кисинджър“. Но малцина демократични държавници са чули за себе си толкова лоши думи, колкото е чул самотният каубой на совалките.

Той язди към града сам, на коня си. Зад него е керванът с вагони, там са другите. Докъде стига? „Дипломацията“ завършва с испанска пословица: Пътнико, пътища няма. Пътищата се правят с ходене.

[1] Радикално движение за по-ниски данъци сред американските републиканци, започнало през 2009 г.

[2] “would arrest progress for a generation on both sides of the Pacific”. А cooperative United States-China relationship is “essential to global stability and peace.” “Relations between China and the United States need not — and should not — become a zero-sum game.”