Уволнен полковник прави първия шоколад в България

Велизар Пеев построил фабрики в София и в Своге, освен на производството обръщал сериозно внимание и на маркетинга

Един уволнен от княз Фердинанд български полковник прави първата фабрика за шоколад в София и поставя началото на цяла индустрия. Всичко започва в неговата пекарна на столичната улица "Ломска", където Велизар Пеев обмисля стратегията за новия бизнес. Оттам пътят към големите пари, към милионите, е като в приказка. Приказка от началото на миналия век.

Велизар Пеев е роден през 1859 г. в Чирпан, учи гимназия в Пловдив, Военно училище в София и Военна академия в Санкт Петербург. Канят го да остане на работа в руската армия, но той се връща у нас и оглавява Шуменския гарнизон. През 1884 г. е командирован в Тула да се усъвършенства в оръжейното дело. Получава телеграма да се върне в родината - започнала е Сръбско-българската война и младият полковник се бие в защитата на Видинския край. Точно на Коледа 1885 г. отново е пратен в оръжейните заводи в Тула, за да достави оръжие. След 5 години министър-председателят Константин Стоилов го командирова в Щайер, Австрия, за да оцени и приеме манлихеровите пушки за българската армия. По всичко личи, че пред младия полковник се открива блестяща военна кариера - става началник на софийския арсенал и по-късно командир на Първи артилерийски полк в Севлиево. При един тържествен парад княз Фердинанд отправил обидна забележка към полка и командира му. Велизар Пеев обаче никак не бил от мълчаливите и възразил: "Ваше величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!". Князът сърдито изсумтял и отминал, но съвсем скоро пратил младия полковник в запаса. Велизар Пеев е едва 38-годишен, но пред него се изправя необходимостта да изхранва семейството си. Най-напред решава да използва уменията си по фортификация от Военната академия в Петербург. Става предприемач на строящата се тогава южнобългарска паралелна линия от селата Герен, Пловдивско, до днешното Опълченец, Старозагорско. След като проектът е спрян, започва да прави мостове и пътища. В строителния бизнес не му потръгва и накрая се прибира победен, но като истински военен - не и повален, от безпаричието, в София. На улица "Ломска" 14 отваря пекарна, в която освен луксозни хлебчета започва да произвежда бисквити, локум и вафли. През 1897 г. у нас заработва първата фабрика за преработка на захарно цвекло. Инициативата е на белгийския барон Ернест Солвей, който, след като получава концесия, основава в Брюксел акционерното дружество "Български захарни фабрики и рафинерии". Това променя и пазара на сладкиши, в който до това време обичайните произведения са бозата, салепът, баклавата, шекерът и бялото сладко с вода. Заради локума, вафлите и бисквитите Велизар Пеев често пътува из Европа, за да се запознае с рецепти, технологии и оборудване. Така попада и във фабрики за шоколад. Тогава решава, че именно това производство може да се превърне в доходен бизнес в България. През 1900 г. напуска пекарната в София и се цани за работник във френската шоколадова фабрика "Сави Жан Жан" не само за да учи, но и да "купи" занаят. На следващата година се връща у нас твърдо решен да построи шоколадова фабрика. Тръгва по банките с молба да му отпуснат кредит. Докато вземе нужните му пари, мнозина банкери гледат с насмешка на бизнес идеите му и съвсем учтиво му отказват. Накрая все пак получава кредит, изоставя малката пекарна и прави фабрика на кръстовището на днешните улици "Екзарх Йосиф" и "Вашингтон". Тя е открита на

7 ноември 1901 г. Започва работа с 10 души, малка електроцентрала и с италиански машини "Марели" и германски АЕГ. Срещу прилично заплащане Велизар Пеев кани от Париж майстора от фабриката "Сави Жан Жан" - Колумб. Първоначалният капитал е 60 хил. лева.

По това време чуждестранният монопол при шоколада изглежда непоклатим. Простолюдието не е и чувало за него, има два магазина в София, а шоколад с удоволствие похапват само банкерите, предприемачите и приближените до двореца. Шоколадовите изделия на Велизар Пеев всяват смут сред обикновените хора. Фабрикантът скоро получава писмо, в което учител от провинцията го пита как трябва да яде шоколада - с лъскавата хартийка или без нея. Селски свещеник пък му отправя молба: "Ако шоколадът е течност, пратете ни една бутилка, та да го опитаме". Други свещеници, пробвали веднъж от кафявата сладост, обаче я заклеймяват като "гнусно и отвратително дяволско творение".

С много усилия и търговски хитрини Велизар Пеев успява да развие и наложи бизнеса си. Към края на живота си той определя изминатия път така: "С игла съм копал геран". На него принадлежи новаторската за времето маркетингова идея да пусне на пазара малки шоколадчета, във всяко от които е вложил знамена на различни държави. И обявил във вестниците: "Който събере цялата колекция, печели 1 килограм чист шоколад!". И до днес подобни игри са твърде популярни.

Скоро започва да изпълнява специални поръчки. Една от тях е бонбониера в луксозна дървена кутия, наречена "Царска". Той с най-голямо удоволствие става придворен доставчик на шоколадови бонбони. Не толкова заради търговската изгода, колкото заради желанието да докаже на двореца, че един уволнен несправедливо офицер може да се превърне в крупен бизнесмен. Велизар Пеев открива два представителни магазина - единият до Централни хали, а другият - до "Юнион клуб".

С натрупаните в бизнеса пари си строи разкошна къща с огромен салон за гости срещу днешния стадион "Васил Левски". Навремето в нея е гостувал великият бас Фьодор Шаляпин. При гастрол в София през 1936 г. той е поканен в дома на Велизар Пеев от неговата съпруга Павлина, завършила консерватория в Париж и оттам позната с певеца.

За възходящото развитие на бизнеса най-добре говорят цифрите. Уставният капитал на фабриката през 1919 г. е 850 хил. лв., през 1920 - 4,2 млн. лв., 1921 - 10 млн. лв., 1925 - 35 млн. лв., 1942 - 70 млн. лв., и при национализацията през 1947 г. - 154 млн. лева.

През 1922 г. София вече се оказва тясна за нарастващото производство и Велизар Пеев купува в Своге малка фабрика за преработка на захар и прилежащия є двор. Там прави модерно предприятие за шоколадови изделия. След две години я превръща в семейно акционерно дружество, в което влизат двамата му сина Велизар и Боян и трите му дъщери - Евгения, Луиза и Маня. Когато предава фабриката в ръцете на синовете си, в писмо старият Пеев нарежда: "Запрещавам ви да посвещавате семействата си във вашите общи търговски предприятия. Нека заведението ви служи за общ юридически, а не частен обект. Никой не ще има право да се ползува от неговите облаги като частна собственост". Главен директор е Велизар, юристът Боян Пеев е административен директор, а бащата е председател на акционерното дружество.

Когато решава да повери производството на сина си, вместо разговор старият Велизар му пише писмо (впрочем той така общува със синовете си по делови въпроси до смъртта си през февруари 1938 г.):

"Драги сине Велизарий, моята напреднала възраст и разклатеното ми здраве не ми дават възможност за редовна работа в софийската ми фабрика. Като така аз те приканвам да напуснеш военната служба и поемеш управлението на тази ми фабрика. Смея да твърдя, че с управлението на фабриката ти ще реализираш много по-големи облаги, отколкото от военната си служба. Условията за това ще ти съобщя, когато получа твоето съгласие". Синът Велизар, подобно на баща си, е завършил Военната академия в Санкт Петербург и по това време е командващ българския флот в пристанището на Дадеагач, днес Александруполис. Като поема управлението на семейния бизнес, той построява и цехове за карбамид, нишесте и глюкоза. Избиран е за председател на Съюза на индустриалците и на Българската стопанска камара.

През 1935 г. софийската фабрика е преместена в Своге. Верен на стила си, старият Велизар пише на сина си за работниците: "Помагай им, защото те също са човеци и се нуждаят от добри обноски". И е инициатор за изграждане на жилища за работниците, наема лекар и две медицински сестри, прави работнически стол. И третият Велизар, внукът, навлиза в семейния бизнес. Той завършва машинно инженерство в Дрезден и става производствен директор. Едва 26-годишен го сварва национализацията. След нея вместо шоколад фабриката в Своге започва да произвежда марципаните "Република".

Историята обаче има любопитно продължение. Братът на третия Велизар Пеев, Александър, емигрира в Канада. След 1992 г. той започва кореспонденция с компанията "Крафт Якоб Сушард", в която основната мисъл е дали проявяват интерес към фабриката в Своге. В края на краищата швейцарците я купуват, а за сделката Александър идва в Своге от далечния канадски град Сарния. И разпознал много от работниците, които при емигрирането му били деца.